— Шегуваш се — промълви Ани.
— Не. Бях в болницата „Банко“ в Делмонт, Масачузетс. Страдам от раздвоение на личността и посттравматичен стрес и съм била там… няколко пъти.
— Защо?
— Защото… понякога съм опасна за себе си.
Ани се намръщи. Това наистина звучеше налудничаво. Как можеше да й е трудно да се пази, как можеше да е „опасна“ за себе си?
— Какво имаш предвид? — попита, но погледът й се насочи към белезите по ръцете на Елиза.
— Ти не си ли го правила? — попита Елиза и очите й грейнаха. — Не си ли се наранявала?
— Нарочно? Че защо да го правя?
— За да изпуснеш истинската болка! Нали разбираш, имаш толкова много вътре в теб… като мен… понякога не ти ли се натрупва толкова напрежение, че да ти се иска да го изпуснеш?
— Като се нараня?
— Да се набодеш с карфици, да пишеш с бръснач по кожата си? — попита Елиза, сякаш това бе най-нормалното, най-разумното решение на света. — Да сложиш пръст в пламъка на свещта? — При това тя показа на Ани върха на десния си показалец: тъмен и с дебели мазоли, сякаш постоянно бе минавал през огъня.
— Елиза, ти си странна — заяви Ани.
— Всъщност всички са. — Тя сви рамене сърдито и тръгна напред. Беше толкова слаба, че някой можеше да я вземе за сянка от гол клон. Когато се обърна, тя се смееше, сякаш имаше да каже нещо страхотно и не можеше да чака и минута повече. Хвана в шепи цветето, забодено на роклята си.
— Обичам това. Беше на майка ми. А тя го е взела от нейната майка. Не е ли красиво и старомодно?
— Така е — съгласи се Ани.
— Никой вече не носи цвете, забодено на роклята, нали? Не е ли оригинално за някого на нашата възраст?
— Много.
— Не ми даваха да го нося в болницата. Заради карфицата — обясни Елиза. — Нищо остро.
— Остро?
— Карфици, игли и жици, дори сребърната спирала на тетрадките. Никакви бръсначи в банята — всички момичета там имат най-косматите крака, които си виждала.
— Гадно! — намръщи се Ани.
— Знам. Първото нещо, което направих, когато се прибрах у дома, бе да кажа: „Татко, или ще ми купиш електрическа самобръсначка, или изчезвам със следващия прилив.“
— И той купи ли ти? — попита Ани, наведе се леко и вдигна дългата пола на Елиза, за да види гладките й крака. — Изглежда, че го е направил.
— Да. Аз обичам баща си — призна тя. — Дори когато той ме мрази.
— Няма начин да те мрази.
— Още не си чула цялата история. Ние може да станем най-добрите приятелки, но все още си имаме някои тайни. Не бива да прибързваме с тези неща. Научих това в кошчето, където всички сме като давещи се, събрани заедно в спасителна лодка… докато не излезем през вратата, за да не се видим никога вече. „Пиши ми, обаждай се, никога няма да те забравя!“ Но ние забравяме… Хей, това ли е дъсчената пътека на баща ми?
— Да — потвърди Ани.
Тръгнаха нагоре по стълбите — мълчаливо, с благоговение — сякаш отиваха на поклонение. До Нотр Дам, Мека, Тадж Махал, катедралата „Сейнт Патрик“: свято, свещено място, дъсчената пътека в Хабърдс Пойнт.
— Само си представи — каза Елиза и се наведе да докосне дъските — колко време му е отнело на баща ми да построи това.
— И мама му е помагала — добави Ани.
Елиза тръгна по пътеката, като се стараеше да стъпи на всяка дъска. И както при всички дъсчени пътеки Ани знаеше, че тази не е много дълга. Само около четирийсет и пет метра от единия до другия край, с павилиона със син покрив по средата, за да пази хората от слънцето.
От едната страна пътеката слизаше до белия бряг, който се спускаше в морето. От другата страна пътеката бе осеяна с пейки, подкрепени с висока до гърдите бяла ограда, която пазеше хората да не се хвърлят в мястото за лодки, на около пет метра отдолу.
— Какво е имало тук, преди татко да построи пътеката? — попита Елиза.
— Ами, винаги си е било пътека — отговори Ани. — Мисля, че всъщност са сменили старата, която е била разбита от ураган.
— Имаш ли лодка тук вътре? — попита Елиза.
— Не — отвърна Ани. — Иска ми се да имах. Яхтата на татко е прекалено голяма, за да се събере тук; той я държи в пристанището в града. Но татко щеше да наеме баща ти да ми построи лодка.
— Знам. Той ми каза.
— Как ми се иска да беше станало — въздъхна Ани.