Затвори и се обърна към приятелката си.
— Заповед за изпълнение — обясни.
— Какво? — попита Тара. — Някой вече е чул за стихотворението ми и иска да се появя в „Търсене на звезди“?
— Нещо такова. Огъста Ренуик иска да ни види. Заедно. В нейната къща, след петнайсет минути.
— Гълтай — нареди Тара.
18.
Огъста Ренуик крачеше из къщата си. Обиколи всяка стая и побеседва със съпруга си чрез някои от картините му. Не всички й „говореха“, но някои го направиха. Портретите на дъщерите им например. Когато погледна картините на Хю, където бяха нарисувани Карълайн, Клея и Скай, усети как любовта му към децата им извира от тях.
— Не е достатъчно, Хю — изрече, застанала пред голямата картина с трите момичета край пианото, — че оплесках всичко с моите — с нашите — собствени деца. Сега се държа като тъпанарка и с чуждите.
Чакълът в алеята изхрущя под гумите.
— Ето ви, скъпи мой — извика Огъста и се огледа в огледалото: беше с бежов кашмирен шал върху черен кашмирен костюм, черни перли, смарагди на ушите. Носеше ги толкова рядко, но днес се нуждаеше от цялата магия, която можеше да призове.
На вратата се почука — този, който чукаше, беше доста смел. Огъста винаги съдеше за идващите по силата или плахостта на почукването, а този човек имаше истински месинг в кокалчетата си. Изумително безстрашен.
— Entree — извика Огъста, като видя, че Бей и Тара стоят на широката веранда.
Двете жени влязоха. Бяха облечени като селянки — с изрязани дънки и свободни стари ризи, Тара бе завързала своята на кръста.
— Здравей, Тара, здравей, Бей — поздрави ги Огъста.
— Здрасти, госпожо Ренуик — отговориха и двете.
— Наричайте ме Огъста. Хайде да влезем тук, а? — Тя ги поведе през дневната, покрай голямата картина на Хю с хамбара на Ренуик, покрай лавиците със среброто на Ренуик, включително и едно празно място… Какво беше направила с тази чаша? Обожаваше да пие коктейлите си от нея…
След като влязоха в кабинета, Огъста покани с жест гостенките си да седнат. Те решиха — както биха направили собствените дъщери на Огъста — да седнат една до друга на дивана. Тара изглеждаше малко неспокойна, сякаш се боеше от реакцията за нейното участие в драмата.
— Отпусни се, Тара — изрече Огъста. — Примирих се със ситуацията и с твоето участие в нея. Което беше много мило и добронамерено.
— Госпожо Ренуик…
— Огъста — напомни й тя. — След всичките тези години, през които работиш за мен, молбата ми да ми говориш на „ти“ трябва да ти подсказва нещо. Не го правя често… но го направих със съпруга ти, Бей.
— С Шон?
— Да. — Като видя, че Бей пребледня при споменаването на съпруга й, Огъста я разбра напълно и се изпълни със състрадание. — Моля те, не мисли, че съм те довела тук, за да ти се карам заради греховете на съпруга ти. Целта ми е друга.
Двете жени я погледнаха.
— Първо, искам отново да работиш като моя градинарка. Обиколих имота, след като ти си свърши работата — и между другото, ти благодаря, че се върна да събереш онези купчини с клони. Сигурно не е било лесно с наранената ти ръка. — Бей я погледна с изненада, но тя заяви: — Поради това искам и двете да продължите да работите при мен. Ясно ли е? Съгласни ли сте?
— Да — отговори Бей. — Благодаря ви.
— Благодаря ти, Огъста — кимна Тара. — Много съжалявам…
Възрастната жена вдигна ръка и я спря.
— Достатъчно! Не желая да се извинявате непрекъснато. Въпросът е приключен. Имам дъщери на вашата възраст. Въпреки че наближавате средната възраст, за мен вие винаги ще си останете момичета. Знам докъде биха стигнали моите момичета, за да помогнат на сестрите си. Вие направихте същото.
— Ние сме сестри — обясни Тара. — По дух.
— Как копнеех за сестри, когато бях дете — въздъхна Огъста. — Но нямах… само обречени домашни любимци… но това е друга история. Както и да е, да се върнем към причината, поради която ви повиках тук днес.
— Да говорим за градината? — попита Бей.
— Не, скъпа. — Възрастната жена се приведе напред. — Да поговорим за теб.
— За мен?
— Да. И за това какво преживяваме.
— Имаш предвид какво е направил Шон?
— Да. Бих искала да споделя с теб някои от впечатленията си. Може би ще ти помогнат.