И наистина, лежах буден цяла вечност след края на празненството, с бръмнала глава, и ми се искаше Орах да е с мен. Сънят, който в края на краищата дойде при мен, беше лек и не беше трудно звуците отпред вратата ми да проникнат в него.
Мислите ми бяха ясни, но бях изненадан, че и при някой други беше така. Явно бях изтълкувал нещо погрешно по време на вечерта, и това ме раздразни и ме заинтригува. Разбира се, реших да стана и да проведа разследване. Кой не би го направил?
Някой полуидиот, предполагам.
Бях сам и това беше добре. Не можеш да се спотайваш и да следиш някого, когато си с партньор, не и без да те хванат. Осъзнавах това инстинктивно и го бях доказал на себе си, като един-два пъти взех заедно с мен Файорак, ей така, за по-забавно. Той не беше глупав, нито пък несръчен; просто не разбираше колко е важно да не те видят. Той се отегчаваше все повече и повече, мръдваше или си поемаше дъх в неподходящи моменти, или просто мислеше, че е все тая дали някой страж ще ни хване да подслушваме. След две напердашвания — за които винях изцяло Файорак, а не стражите — спрях да го вземам с мен. Харесвах Файорак. Но това не означаваше, че е залепен за мен — предпочитах собствената си компания. Бих могъл да вземам Шона, защото за него нямаше нищо по-привично от това да живее в тишина, дори не беше способен да вдигне прекомерен шум. Бих взел Шона навсякъде със себе си. Само дето той никога не би проявил глупостта да дойде.
Преддверието беше обширно и приличаше повече на мрежа от стаи с техните ниши, издадени стени и странични коридори. Григар и Ленора стояха и чакаха двете жени, същото правеше и Конал, напуснал твърде рано своята червенокоска, горката мръсница. На облегалката на дъбовото кресло на Ленора седеше гарванът й, чиито черни очи наблюдаваха всичко и всички. Всяка от групите беше съсредоточена върху другата, така че не беше много трудно да се промъкна незабелязано. Както винаги, блокирах съзнанието си, но беше възможно повече от един от тях да знае, че съм там, приведен в най-тъмния ъгъл. Птицата вероятно знаеше.
Конал със сигурност знаеше.
— Предполагам, че можем да го направим бързо, скъпа Кейт. — Ленора се усмихна на кралицата сладко и същевременно невероятно снизходително. — Денят ще бъде дълъг.
— Разбира се, Ленора. — Кейт й върна усмивката, абсолютно същата. — Ще съхраня тази усмивка.
Лилит не се стърпя и се присъедини към нея:
— Не можем да те запазим дълго, Ленора. Политиката може да бъде толкова ужасно потискаща… — Тя не добави „на твоята възраст“, но мисълта просто й се отрази от стените на преддверието.
Григар се прегърби в резбованото кресло, безмълвен. Не гледаше към никоя от жените, само към Конал. После погледна ноктите на пръстите си. А след това — тавана.
— Кейт има предложение — каза Лилит.
— Сигурна съм, че можехме да го чуем и в залата предишната нощ — отбеляза Ленора. Тя протегна пръсти да погъделичка гарвана по гушката, той изграчи гальовно.
— То е доста… деликатно — рече Кейт.
Тъй като погледът на баща му беше насочен другаде, Конал направи небрежна стъпка назад и облегна гърба си на колоната. Така се озовах в полезрението му, или по-скоро когато той завърта главата си леко вляво. Сега гледаше право към мен. Той не можеше да ме види в задушаващия мрак. Но той ме виждаше.
Изражението на лицето му ме накара да потреперя. Колебливо смъкнах мисловния си щит пред него и той свирепо се нахвърли върху мен.
— Глупак! Сополанко! Не се показвай!
— Съжалявам… — започнах аз.
— Не се показвай! — отсече той. — Или ще умреш. Върни щита си обратно.
Така и направих. Чувствах се засрамен, но и изпълнен с любопитство. Не посмях да помръдна, дори не потрих слепоочието си, защото атаката на Конал ми беше докарала ужасно главоболие, но и не исках. Какво, да се измъквам ли оттук сега?
Григар гледаше намръщено и с подозрение любимия си първороден син, но жените продължаваха да се въртят в кръг и да се хапят като акули около кърваво парче месо.
— Кейт, скъпа, как така се нуждаеш от помощта ми?
Кейт леко сви рамене и премина в отстъпление:
— Защото не съм достатъчно силна, Ленора. Не мога да се справя без твоята помощ.
Тези думи накараха Ленора да млъкне. (Струваше си да рискувам, за да видя това.)
— Кейт има… амбициозно предложение. — Усмивката на Лилит се стрелна над рамото на Ленора; всъщност попадна право в Григар. — Случвало ли се е някога да съжителстват двама толкова могъщи Ший, и то в разцвета на своите способности? В това трябва да има някаква цел, Ленора. И ти разполагаш не само с мощта на собственото си съзнание, но и с подкрепата на великолепен капитан на крепост.