— Не искаха да защитават крепостта, Ку Хорах — извика Колман Роа. — Кръшкачи. Не ти трябват такива.
— Не му отговаряй, Конал — изръмжа Ангхис. — Не му доставяй това удоволствие.
Конал стисна зъби и не каза нищо.
Пристъпих няколко крачки напред, за да огледам по-добре узурпатора. Бледочервеникавата му коса беше остригана ниско. Очите му също бяха бледи, както и миглите. Не можех да отрека, че негодникът има ефектен вид.
— Колман Роа — извиках аз. — Когато ти отрежа топките, на вълка ми ли да ги дам, или на коня си? Или да ги натикам в собствената ти уста, за да спреш да квичиш?
Рейлтин изпуфтя неодобрително, но Ангхис се разсмя.
— Мурлин, какво да те правим, кажи ми! — Той ме смушка здраво в ребрата. — И какво бихме правили без теб?
— Надявам се никога да не разбереш — отвърнах му аз. Ангхис все повече ми допадаше, особено сега, когато вече не ми беше капитан. Никога нямаше да се разбирам с Рейлтин, но какво да се прави, човек не може да има всичко.
— Бъдете добри изменници — извика Колман Роа, — и изчакайте там, докато реша какво да правя с вас. Ако се приближите още малко до крепостта, тази тук ще се присъедини към баща си.
Той издърпа на стената една малка фигурка.
— Богове — казах аз. Никой друг не успя да продума.
Деветгодишната дъщеря на Улиян, която беше направил през една буйна нощ след битка. Ранях не й беше майка, но я хареса толкова много, че продължи да се грижи за нея, след като майка й беше убита. Ръцете на детето бяха вързани отпред. Момиченцето се опитваше да не трепери. Около врата му беше нахлузено тънко въже.
— Нея я оставих жива. — Колман Роа очевидно се забавляваше. — Реших, че някой ден може и да ми потрябва.
— Взех решение — изръмжах горчиво аз. — Сам ще си изяде топките. — Но чувството ми за хумор се беше изгубило някъде. Пък и никой не се засмя.
— Ще я обеся на стената. Нали не искате да прекърша красивото й вратле, толкова е крехко. Така, стойте там, както ви казах. Мръднете ли, тя увисва, но първо трябва да подготвя малко забавления. Ку Хорах, възнамерявам да кастрирам брат ти с тъп нож.
— Мамка му — промърморих. — Проклетата ми голяма уста.
— Ако някой иска да се остави на милостта на Кейт, нямам нищо против. — Конал приличаше на голямо черно куче, което се опитва да се захапе за гърба.
Сигурно някои от хората се бяха замисляли за това, но никой не се обади. Все още.
— Изненадваща атака? — попита Реил.
— Да не искаш да видиш как детето се задушава? — попита Конал с равен глас. — Аз не искам.
— Някой трябва да отвори портата — каза Рахнил. — В противен случай сме обречени.
— Точно това са се опитали да направят те. — Каррик отметна глава назад и погледна към крепостната стена, където гарваните кълвяха трите тела. — Никой друг няма да посмее да се доближи до нея.
— О, да. Ще посмее. — Аз разтрих слепоочията си с пръсти, чудейки се защо, по дяволите, отново си отварям устата след случилото се последния път. — Аз ще го направя.
— Не можеш — каза Конал.
— Не се отнасяй снизходително към мен, и друг път съм ти казвал. — Дори не го погледнах. — Разбира се, че ще го направя. Ще се изкатеря по стената и ще отворя проклетата порта, ясно ли е?
Всички те ме бяха зяпнали, но очите на Катриона се бяха разширили от ужас.
— Искаш да умреш ли? — излая Конал.
— Не. — Продължих усилено да разтривам слепоочията си, забил поглед в земята — Не искам и да ме скопят. Независимо колко остър може да е ножът.
Конал ме изгледа продължително. Не отвърнах на погледа му, но го усещах.
— Добре — каза най-накрая той.
— Добре. — Сърцето ми потъна в петите.
— И тъй като си майстор на чудесата, първо изкарай момичето.
Тя беше последният човек, от когото бих очаквал да се притеснява за мен.
— Нали знаеш, че момичето все едно е мъртво — каза твърдо Рейлтин.
— Това ми харесва в теб. Мислиш толкова позитивно и си толкова грижовна. — Погледнах към крепостта, докато натърквах гърдите, корема и ръцете си с кал. Зад мен Катриона правеше същото с гърба и раменете ми. — Случайно да можеш да омагьосаш тая луна?