Тичах бързо, приведен ниско, почти превит на две, стрелвах се от сянка в сянка, притисках се към земята при всяко движение, което доловях върху крепостната стена. Носех само панталони, кал и кама на кръста. Главата ми вече беше започнала да пулсира заради влиянието на Рейлтин, но това не беше болка, която да не мога да пренебрегна. Поне не се налагаше да се притеснявам, че трябва да поддържам собствена бариера срещу враждебни съзнания. Адреналинът бушуваше във вените ми и аз отново се изпълних с онова усещане, че съм разголен, със смъкната кожа. Всеки момент някой от пазачите на стената можеше да се обърне и да погледне към мен, но никой от тях не го направи. Това донякъде си беше чист късмет. Донякъде се дължеше на тяхната арогантност. Те знаеха, че са спечелили.
Двама от тях се обърнаха и се облегнаха на парапета. Аз лежах на земята, неподвижен като заек, и ги наблюдавах как крещят обиди към Конал и хората му. Зад тях се разнесе смях и до стената се приближи друга фигура, със завързани на гърба ръце и примка, окачена на врата. Бях доволен, че поне фигурата беше на възрастен човек, защото те увиха въжето около една опорна стена, избутаха го до ръба и бавно го спуснаха долу. Мъжът риташе и се гърчеше, задушавайки се от примката на лунна светлина. Мъчението му продължи дълго и той умря под звуците на техните подигравки; жалко, че не можа да разбере колко ми помогна неговата смърт. Успях да стигна до подножието на стената, докато луната осветяваше предсмъртните му гърчове, а бойците на Колман Роа крещяха презрителни обиди към Конал. Никой не забеляза сянката, която прекоси равнината и се прилепи към крепостната стена.
Притиснах се плътно към камъка и известно време гледах луната. Трябваше да успокоя дишането си, трябваше и да помисля. Изненадах се, когато разбрах колко съм уплашен.
— Следващия път ще е някой по-малък, Ку Хорах! — чух гласа на Колман Роа да отеква над равнината. — Стой далеч!
Задържах дъха си, докато гърдите не ме заболяха, очаквайки от него да изкрещи „Момичето и без това е мъртво, както и скапаният ти брат, който ме дебне“, но последва само мълчание, прекъсвано от време на време от някой гаден смях или приглушен плач от вътрешността на крепостта. Конал сигурно беше опитал някоя военна маневра или дори настъпление. Смъртта на затворника нямаше нищо общо с мен, с изключение на това, че им беше отвлякъл вниманието. Не ме бяха видели. „Не бъди такъв проклет страхливец“ — помислих си аз.
Това не беше стената на централната кула. Бях я изкачвал стотици пъти, че и повече. Никой нямаше да ме види. От какво ме беше толкова страх? Че може да не видя повече Катриона? Че ще умра и ще я оставя да живее и да умре без мен? Че ще я изоставя в ръцете на Колман Роа и хората му? Надявах се Конал да се сети да й пререже гърлото, преди да я отведат. Надявах се, че ще има време да го направи.
Сега трябваше да спра да мисля.
Избърсах длани в панталоните си и опипах студените безмилостни камъни. Познавах ги, бяха извадени от недрата на моята земя и бяха просмукани с кръвта и потта на предшествениците ми. Тези камъни бяха красиви. Моите камъни. Пръстите на ръцете ми напипаха пукнатина; пръстите на краката ми откриха друга. Започнах да се изкачвам.
Не бях се замислял колко ще ме боли главата. Бариерата на Рейлтин пареше като леден блок мозъка ми. Някъде по средата на стената трябваше да спра и да увисна там като отчаян паяк, притискайки чело към камъка, опитвайки се да спра жиленето. Чудех се дали не го прави умишлено. Няколко дълги минути почти не виждах от болка и започнах да удрям главата си в стената, докато кожата ми не се разкъса. Това поне отвлече мислите ми от ужасната пулсираща болка в главата, но пък се появи проблемът със стичащата се в очите ми кръв и няколко секунди трябваше да мигам, за да ги изчистя от нея.
Над мен се разнесоха гласове. Чувах всяка дума, не че имаше някаква полза. Охраната просто водеше обикновен разговор. Трима бойци, осъзнах аз, притискайки се силно към стената. Пръстите на ръцете и краката ми ужасно ме боляха. Гласовете на пазачите се чуваха толкова ясно, че те сигурно се бяха облегнали на стената. Когато утихнаха и стъпките им се отдалечиха, ужасната болка в главата ми премина.
Рейлтин. Сигурно ги беше видяла да се придвижват в моя посока.
— Благодаря — едва успях да й кажа аз.
Не получих отговор.
По-нагоре камъните бяха по-гладко издялани и по-плътно подредени, затова ми беше доста по-трудно да намирам пролуки. Въпреки това теренът ми бе познат и ако не ми беше студено и не бях толкова уплашен, полузаслепен от кръвта и мрака, щеше да ми е по-лесно. Това беше камък от моята земя, но нямах никакво желание той да е последното нещо, което ще усетя под дланите си. Опитах се да не мисля за кожата на Катриона, за копринената й коса, за красивата форма на черепа й. Толкова усилено се опитвах да не мисля за тях, че ръката ми достигна плоската горна плоча на стената, преди самият аз да осъзная какво съм напипал.