Издишах бавно. Кейт прие още една целувка от Григар и една изключително сдържана — от Конал, а после двете с Лилит се изнесоха от преддверието сред облак от аромати и коприна. Когато тежката дървена врата изтрака подир тях, гарванът изграчи подигравателно и скочи обратно на стола си. Ленора протегна ръката си към Григар, готова да се обърне и да се усмихне за лека нощ на Конал.
— Майко — изръмжа той.
Ленора се обърна с широко отворени очи и вдигна пръстите към съвършената си уста.
— Воалът умира! — изсъска той. — И ти дори не си ми казала?
— Скъпи, разбира се, че не умира!
— Ленора! — излая Григар.
— О! Добре. — Ленора му се усмихна леко смутено, преди да се обърне отново към Конал. — Не още, скъпи. И ще има начин да се предотврати смъртта му. Чувала съм… ъ-ъ-ъ… слухове. Има нещо, което може да поправи Воала, да възстанови здравината му. Талисман, амулет…
— Слухове? — сопна се той. — Пророчество, искаш да кажеш. Пак ли от онази лаеща стара врачка? Майко, за бога! Още малко и ще настъпи седемнайсети век!
— Конал. Какъв циник! Ще намеря начин да съхраня Воала, имаме достатъчно време.
— Какво? Преди Кейт да намери начин да го унищожи?
— Тя няма да посмее — каза Ленора и сложи дланта си в очакващата я ръка на Григар. — Тя няма необходимите познания, не знае повече по въпроса от мен. И, честно казано, няма да дръзне.
Това, че го повтори два пъти, въобще не ми хареса.
5
— Моето име Сополанко ли е?
Изстрелях думите с известна язвителност, но само защото бях уплашен. А ако това беше моето име и аз просто не го признавах? Ако това беше името, което трябваше да нося през целия си живот, реших, че просто ще се самоубия.
Конал ме гледаше втренчено, ръката му беше застинала, гребенът бе спрял насред лъскавата грива на коня му, забит в сплетените косми. В очите му имаше недоумение, но внезапно той се разсмя.
— Ти, глупав сополанко! Разбира се, че това не е името ти.
Присмехът му беше леко дразнещ, но успокоителен. Знаех, че няма да ме излъже, и дори не би ми се смял, освен ако не може да се сдържи.
— Тогава кога ще имам име? — попитах аз.
Той сви рамене и издърпа гребена от гривата си.
— Когато се намери такова.
— Защо не намериш сега? Или просто не ми дадеш някакво?
— Не се прави така. Знаеш много добре.
— Ейли и Шона си имат имена — промърморих аз.
— Това е всичко, което имат. Те са Ейли и Шона почти от момента, в който са се родили. Ти си ъ-ъ-ъ… по-сложен.
Не исках да съм толкова сложен. Исках си името.
Той въздъхна.
— Погледни нещата от тази страна: ти си късметлия. Ти винаги ще имаш две имена. Като мен. Никой не помни рождените имена на Ейли и Шона.
— Всички останали също си имат истински имена.
— Не, нямат. Никой не знае това на майка ми.
„Защото тя е вещица“ — помислих си аз, но не го казах на глас.
— Чух това, сополанко — ухили се той. — И Григар не е получил името си, докато не е станал по-стар, отколкото съм аз сега.
— Григар има име?
— Аха.
— Наистина ли? Ти използва ли го онази нощ, в преддверието? Само между двама ви?
Гърбът му се изпъна и очите му се вледениха.
— Изненадан съм, че имаш нахалството да го споменеш, малък сополанко. Да, употребих името му.
Засрамен от гнева му, аз се поколебах, но само за миг.
— Какво е то?
— Името на Григар? — Конал направи дълга пауза, хапейки устните си, сякаш се опасяваше да не ме нарани твърде много. — $80Е.
О! В момент на яростно, непоносимо негодувание аз се зачудих дали заради това домашният любимец на Ленора е гарван — за да си има подхождаща си двойка.
— Никой друг не употребява името му.
Конал въздъхна и се чукна по слепоочието.
— Тук вътре го правим. Всички го правим.
Значи аз бях единственият в крепостта, който не знаеше името на собствения ми баща. Понякога си мислех, че никога няма да се отърва от горчилката в душата си. Майната му, майната му и на могъщия Гарван. И без това не го обичах кой знае колко.
Разбира се, обичах Конал с непоколебима вярност, но все още му завиждах. Завиждах му за любовта на Григар. Завиждах му за обожанието на Ейли. Завиждах му и за този кон.