Исках това същество с копнеж, който беше физически болезнен, и Конал го знаеше. Знаеше също, че съм наясно, че никога няма да го имам, и може би му беше малко жал за мен, защото ако животинчето веднъж свикнеше с мен и аз докажех, че мога да се грижа за него, Конал щеше да ми позволи да го храня и да му реша гривата, но нямаше да мога да го яздя сам, не и без Конал върху гърба му. Знаех какво представлява този кон, знаех го дори преди да забъркам първото му ядене и преди да видя одрания и разделен на четири заек да лежи приготвен. Не можеха да се сбъркат черните очи, тъмни и гладки като мъртва риба. Неведнъж, когато беше нетърпелив или възбуден, виждах хрилете му да се разтварят встрани, разкривайки пореста червена плът. Не беше никак чудно, че конярите не минаваха край него, но това беше суеверие; в края на краищата Конал го контролираше. Държеше му юздата.
Не че да държиш юздата му беше същото като да го подчиняваш. Много пъти ми се беше налагало да чистя юздата, докато Конал провежда инструктаж, и все още не се бях осмелявал да яздя животното сам. Обичах да почиствам юздата, както и обичах да точа меча на Конал, защото и двете неща бяха по равно красиви. Юздата беше от мека черна кожа, с катарами и мундщук от монолитно сребро, а долният и страничният ремък бяха украсени със сложна сребърна инкрустация. Почистването й не беше лека работа, но аз продължавах да изпълнявам това задължение с особено чувство на гордост. Не позволявах на никой от конярите да докосва юздата.
Конал ме наблюдаваше, докато четкаше лъскавия черен хълбок на коня си. Животното пръхтеше гальовно и извърташе глава, за да загризе козината си.
— Някога уморяваш ли се от това? — попита той.
— Не. — Изчегъртах една гънка от кожата с нокътя на палеца си.
— Имам предвид — продължи той търпеливо — да вършиш работата ми.
Наежих се. Не бях негов слуга, но за да каже това, значи смяташе, че някъде дълбоко в себе си мисля, че съм. Може да бях докачлив, но гордостта ми беше всичко, което имах.
— Извинявай — каза той, прочел мислите ми. — Нямах предвид това.
Погледнах го и въздъхнах, той остави четката и нави ръкавите на ризата си до лактите. Както при всички бойци, и неговите ръце бяха нашарени с белези, а сега той потъркваше лениво скорошната коричка от рана, получена по време на фехтовка. Но не белезите привличаха погледа ми. Не можех да откъсна очи от блясъка на лявата му китка. Изделието беше изящно, тя го беше довършила и го беше шлифовала превъзходно. Беше поработила отлично по него.
Когато той се усети, ръцете му застинаха. После бързо дръпна ръкавите си надолу, закривайки със закъснение сребърната гривна.
— Сет — каза той, хапейки устните си, — тя е на тринайсет. Завъртяла й се е главата, това е всичко.
Изправих се, хвърлих юздата към него и си тръгнах.
— Сет, спри!
Ускорих крачка.
— Сет! — В гласа му имаше гняв, който надделяваше над разкаянието. — Ти си влюбен единствено в омразата!
Извърнах се встрани само за да се изплюя на земята. Щом излязох през портата на крепостта, побягнах.
Тичах през обраслата с ниски храсти равнина и върху лъщящите змийски шарки на прииждащия прилив. Катерех се по малки скали и по ерозирали пътеки, черни говеда панически бягаха от пътя ми. Продължих да тичам, докато не останах без дъх, докато не се озовах на оголената скала, издигаща се над залива. Легнал по корем, с твърдата и грапава скала под себе си, гледах навъсено синия трептящ хоризонт и копринената извивка на морето. С вик на разочарование ударих с юмрук скалата, ударих я отново, после притиснах кокалчетата си към земята и ги държах така, докато не усетих как наранената ми кожа се разкъсва и съдира. Все още не ме болеше достатъчно, така че вдигнах юмрука си високо, за да го стоваря колкото мога по-силно.
На средата по пътя му към скалата юмрукът ми беше сграбчен в здрава хватка.
— Не чупи ръката, с която държиш меча, малък глупако!
Кръвта ми бучеше в тъпанчетата и китката ми трепереше в хватката му, докато той се навеждаше и поглеждаше в очите ми. Не можех да издърпам ръката си — той беше твърде силен, а аз бях твърде неуравновесен заради гнева. Сблъсъкът на съзнанията ни беше почти болезнен.
— Ш-шт! — каза той най-накрая. — Ш-шт!
Също както казваше на коня си, на своя див, безумен, демоничен кон. И точно както и коня му, аз осъзнах, че съм се успокоил, сърцето ми биеше по-умерено, дишах по-спокойно. Той отхлаби захвата на ръката ми, докато я изучаваше, после загреба шепа мъх от мочурливата почва и го притисна към наранените и одрани кокалчета на пръстите ми. Усетих влага и хладина, толкова успокояващи, колкото и докосването му, и затворих очи, за в случай че започна да плача.