— Ти, малък глупако — каза той отново, вече по-меко.
Не ми пукаше колко често ще ме нарече глупак; следващите му думи бяха онова, което натежа като парче желязо в гърдите ми. Може би имаше истина в тях, но до момента нямах представа, че думите могат да нараняват като острие.
— По дяволите, Сет, извинявай. Извинявай, че казах онова, беше глупаво. И не е истина. Имаш правото да мразиш дори повече, отколкото сега.
Той млъкна и седна до мен, и аз се обърнах и също седнах, позволявайки му да намаже върху ръката ми мокрия мъх. Докато триеше кръвта ми, гривната се местеше нагоре-надолу по китката му, и той знаеше, че я виждам.
— Бих ти я дал — каза той, — но не това искаш, нали?
Кимнах.
Есенното слънце беше горещо и аз вече бях страшно уморен, но всичко беше наред, той, изглежда, не очакваше да заговоря. Когато пусна ръката ми, между нас се настани спокойно мълчание. Окъсняла пчела се блъсна в ниските храсти, стръкове трева се поклащаха на лекия бриз, ястреб запя погребална песен, носейки се по въздушното течение. Усетих как сънливо се облягам на рамото на Конал, но той не направи грешката да ме прегърне през рамото, така че не се отдръпнах. Гледахме искрящия хоризонт и Хебридските острови, увиснали в кристалното небе над Норд Минч.
— Ти си добър боец — каза той най-накрая с небрежен тон. — Трябва да се научиш да се контролираш, но си добър. Трябва да поработиш върху късия си меч. Йорна може да ти помогне с това, и с арбалета. Освен това вдигаш добър щит около съзнанието си, но понякога е малко недодялан. Твърде очевиден. Уплаших се за теб онази нощ. Помоли Ейли да те научи на нейните номера, става ли?
Обърнах се да го погледна, но той беше вдигнал ръката ми отново и я изучаваше много внимателно.
— Какво има? — попитах аз.
Той въздъхна и отново притисна влажния мъх към кожата ми. Усещането сега беше топло, със същата температура като на кръвта ми.
— Ще трябва да замина оттук, Сет.
— Какво?
— Ще трябва да замина. Кейт ме повика, помоли Григар да ме пусне при нея. И това не е точно молба, между другото. Трябва да отида и да стана един от нейните капитани.
— Тя не може да направи това! — извиках.
Конал се изсмя горчиво.
— Тя може да прави каквото си иска, Сет. Тя е нашата кралица.
— Само ако има съгласието ни!
Ако знаех нещо за политиката тогава…
— Тя го има — отбеляза той.
— Тя не може да направи това — изстенах аз отново, опитвайки се отчаяно да измисля доводи. — Аласдер Килревин планира нападение, всички знаят това. Григар се нуждае от теб.
— Григар може да се справи с Килревин сам — каза Конал. — Винаги е можел.
Отдръпнах се от него и се обърнах да го огледам хубаво.
— Какво замисля вещицата?
— Стига вече. — Той срещна погледа ми. — Забрави каквото видя, Сет, забрави каквото чу. Кейт има безумно хрумване — случва се при монарсите. Ето защо те разполагат със съветници, да ги връщат на земята. Сега това ще бъде едно от задълженията ми. Григар е бил неин капитан и неин съветник навремето, сега е мой ред. Недей да се ядосваш на управниците си, Сет. Няма смисъл. Това може да те доведе до лудост.
— Не чак такава като нейната — промърморих аз.
Той изсумтя.
— Недей да разсъждаваш по този начин, или поне невинаги. Всичко ще бъде наред. И, хей! — добави той бодро. — Ще имаш Ейли за себе си. Тя ще забрави за мен.
„Не, няма — помислих си. — Както няма да забравя и аз“.
— Гордееш се с това, нали?
— Да, разбира се. Не ми се иска да отивам, повярвай ми, но се гордея с това. И няма да е завинаги, Сет. Само за няколко години. Това е всичко.
Да, и няколко години бяха нищо за нас, но защо тогава изпитвах това ужасно чувство на загуба и такова отчаяние? Яростно се борех със сълзите си — дванайсетгодишен и плачещ, колко срамно може да е това? — и Конал най-накрая ме прегърна през рамото. Не го отблъснах. Усещах мислите му в моите, как силата му се прелива в мен. Искаше ми се това да е достатъчно, но не беше.
— Ти каза, че винаги ще си до мен. — Едвам успявах да говоря и триех лицето си с ръка.
— Сет, ако наистина имаш нужда от мен, винаги ще бъда до теб. Трябва само да ме повикаш в съзнанието си и аз ще те чуя.