Направих се, че не съм чул последното.
— Какво толкова лошо има в заточението? Изглежда, изобщо не го притеснява, нали?
Йорна сви рамене.
— Не е толкова лесно. Ти никога не си срещал простосмъртен, нали, дребно лайно? Те не се спогаждат с нас. Никога не са се спогаждали. Не се спогаждат с различните.
— Ние не сме различни — възразих.
— Не сме, но те са. Те не могат… — Той почука по слепоочието си с показалеца, неспособен да намери подходящата дума за обяснение. — Не могат да правят… това.
Той ме изгледа продължително, за да осъзная какво има предвид, и тогава аз го зяпнах. В този момент си спомних какво беше казала майка ми: онези от другия свят са инвалиди. Изведнъж разбрах какво е искала да каже.
Не можех да си представя подобен недъг.
— Те не могат?
— Не могат, и ако ти се наложи някога да живееш с тях, ти също няма да си го позволяваш. — Той поклати тъмнорусата си глава и изръмжа: — Там е ужасно. Всички те са управлявани от един или друг вид жреци. Жените им са потъпквани така, че направо няма да повярваш, карат ги постоянно да са с поли и те дори не могат да се бият, само раждат, непрестанно. А, и ги горят. Горят ги, ако носят панталони или берат билки. Мъжете също, обърни внимание. Изгарят и мъжете, ако не харесат формата на задниците им.
— Измисляш си — изрекох пренебрежително.
— Истина е, казвам ти. Те не могат да се свързват помежду си по любов, нито пък по своя собствена воля. А с някой от същия пол е абсолютно невъзможно. Дори мъж и жена се нуждаят от разрешение от жреците, и не им се позволява да имат други любовници. Никога.
— Шегуваш се — казах аз изумено.
— А ти си един наивен сополанко. Довери ми се, искаш да останеш тук и никога да не бъдеш заточаван. Което означава да станеш петдесет пъти по-добър, отколкото си сега, и дори и това ще е достатъчно само да ти запази живота, нищо повече. Ейли Макнийл може да те накълца на кайма, безполезно нищожество. — Той гледаше намръщено собственото си острие, така че не видя потръпването ми при споменаването на името й, рязкото стягане на скулите ми. — Не си ли вече на тринайсет? Кога смяташ да пораснеш, сополанко? И кога мислиш да се научиш да се биеш? А сега се разкарай, пилееш ми времето, а също така и своето. Ела пак следобед и искам мечът ти да е достатъчно остър, че да можеш да разсичаш коприна, или ще те съдера от бой. Хващай се за работа.
Не вземах Йорна толкова насериозно. Знаех, че съм по-добър, отколкото ме изкарва, знаех и че той знае това. Той ме харесваше по свой собствен, грубиянски начин и искаше само да съм в безопасност, както аз с цялата глупост на младостта си арогантно бях решил, че ще съм по време на битка. Не биейки се, вероятно — вярвах му, когато казваше, че ще се пречкам в краката на хората. Но наблюдавайки — исках да видя как става всичко, исках да науча някои номера, като гледам експертите. Беше ми омръзнало да ми викат сополанко или подобни неща, исках да видя как баща ми нанася традиционния удар с камшик на Аласдер Килревин. Исках да видя проклетника разгромен.
Той вече изгаряше именията близо до земята на баща ми, като отнемаше добитъка и колеше жителите, и го правеше само за да дразни Григар. Григар все още не се беше поддал на провокацията, но всички знаеха, че леденото му спокойствие е на път да се пропука. Атмосферата в крепостта беше неестествено спокойна, със стаени кръвожадност и нервност. Можеше да се усети витаещата напрегната възбуда от очакването, като струна, обтегната във всяка вена и всяко съзнание. Всички бойци чакаха да се започне, всеки мъж и жена, и нямаше да настъпи спокойствие, докато всичко не приключеше.
Може би гордостта на Григар беше засегната, както и на всички нас; може би това щеше да му е от полза. Може би само искаше да се разсее от раздразнението, причинявано му от Килревин, но каквато и да беше причината, той започна да се появява край оградата на арената, докато Йорна ме обучаваше. Отначало само ни поглеждаше бегло; по-късно започна да се заглежда за по минута. Понякога не казваше абсолютно нищо, само изсумтяваше и отиваше да върши нещо по-важно, но веднъж или два пъти ми извика нещо. Наистина, никога с нежност или с бащинска загриженост, но поне се обръщаше директно към мен. Първия път, когато това се случи, аз внезапно се заковах на място, толкова смаян, че почти паднах, и тогава Йорна свърши работата вместо мен и ме събори на земята с тоягата си — удар, който сложи край на тренировките ми за деня. Замаян от болката, видях как баща ми се изплю, поклати глава и се отдалечи към конюшните.