Мислех, че няма да си направи труда да се върне, но три дни по-късно той се облегна на оградата отново, дарявайки ме с пренебрежителен поглед, докато се навеждах, за да избегна удара на Йорна.
— Ей, ти! — изрева той.
Йорна почтително се отдръпна, а аз стоях, гледайки баща си.
— Коя е бронята на Ший?
— Б-бързината — успях да процедя.
— Коя е защитата на Ший? Кой е твоят щит?
— Бързината — измънках, и когато той ме погледна свирепо, изломотих: — И бързината.
— Ризницата? Нагръдникът? Шлемът!
— Бързината — повторих, гласът ми сега беше писклив от нерви. — Бързината! Бързината!
Той замълча и ме дари с продължителен поглед, в който се съдържаше цялото презрение на света.
— Тогава — обади се той най-накрая — защо се движиш като бременна трикрака овца?
Докато той се отдалечаваше, аз благодарях на боговете, че знаех какво са ризницата, нагръдникът и шлемът, защото Йорна ме беше просветлил как се бият простосмъртните и защо Ший никога не използват брони като техните. Цялата ни защита беше в бързината ни и дори не носехме щитове; ако носехме нещо в лявата си ръка, то беше само къс меч за отбивания и парирания. Нашите битки не бяха тромавите замахвания и ръганици на простосмъртните; те бяха светкавични смъртоносни танци с мълниеносни посичания и пробождания. Нашите оръжия бяха дълги и леки, и те трябваше да бъдат бързи като нас, или щяхме да изгубим.
Така че следващия път, когато зърнах Григар при оградата на арената, опитах да съм хитър, скочих високо и се извих, за да достигна задната част на черепа на Йорна. Учителят ми избегна удара ми с лекота и аз се стоварих тромаво на земята, при което получих толкова силно цапардосване, че ми прилоша и останах да лежа в пясъка.
— Остави се разкрит, глупако — извика Григар. — Финтирай и го нападни изотдолу.
Така че когато ми се отвори шанс, го направих, избегнах удара му и ръгнах с тоягата си нагоре. Йорна падна на колене, загубил глас от болка, и се хвана за слабините. Той беше правил същото неведнъж с мен, така че не изпитах угризения, само ликуване и глупава гордост. Обърнах се да видя реакцията на Григар, но той си беше тръгнал.
Следващия път, обещах на себе си и на него. Следващия път ще видиш. Следващия път ще се усмихнеш.
Но следващия път, когато видях Григар, беше два дни по-късно, когато той излизаше през портата на крепостта, начело на трийсет от любимите му бойци. Усмихваше се. Повечето от тях се смееха и кикотеха — добре си спомням това. И аз самият се засмях, увлечен от тях. Килревин беше изгнаник и бандит и те искаха да го накажат, всички искахме, но нямаше нищо благородно или алтруистично в пеенето на кръвта ни тази сутрин. Възбудата от убийството беше нещото, което караше сърцата ни да препускат, когато Григар излизаше в двора този ден и се провикваше да доведат коня му и да донесат меча му. Дори Ленора се усмихваше, когато той я целуваше за довиждане. И в своето невежество аз бях също толкова жаден за кръв, колкото и всеки от тях. Понастоящем познавам човешките карантии толкова добре, колкото и дланта на ръката, с която държа меча, но не съм и никога няма да бъда горд с това толкова, колкото бях в онзи ден, като глупав хлапак-всезнайко, който никога не е виждал истинска кръв.
Какво знаех аз?
Ейли беше на стените на крепостта и също гледаше, и аз срещнах засмения й поглед. И тя жадуваше битка толкова, колкото и аз, личеше си по дивите огънчета в очите й. Зачудих се дали да не я взема с мен, после се отказах. „По-късно“ — реших, докато спокойно блокирах съзнанието си и се прокрадвах към безлюдната северна порта. По-късно щях да й разкажа всичко, щях да се похваля с това, което бях видял, но в момента исках да го направя сам. Не исках компания, дори и ако е Ейли.
Ето защо сърцето ми се сви, когато усетих как някой ме дърпа за ръкава.
Погледнах свирепо през рамо. Трябваше да се измъкна колкото се може по-бързо. Вече стоях горе на парапета, с единия си крак увиснал над северната стена, готов да се спусна надолу по скобите, които знаех, че са зазидани в стената. Не исках да ме задържат, защото вече бях пропуснал част от забавата и рискувах баща ми да приключи всичко, без да успея да видя нищо.