Орах стискаше здраво ръкава ми.
— Не отивай — прошепна тя.
— Сигурно се майтапиш — изръмжах. — Няма да пропусна това.
— Сет, моля те. Моля те, недей.
Зяпнах я. Усетих как ме побивах хладни тръпки, защото тя изобщо не приличаше на себе си, но после реших, че атмосферата на последните дни и седмици трябва да й се е отразила повече, отколкото бях предполагал. Докоснах нежно бузата й, после импулсивно се наведох и я целунах.
— Ще се върна довечера — уверих я. — Ще ти разкажа всичко. Ще отидем до пещерите, нали?
За разлика от друг път, обещанието ми не можа да я накара да се усмихне. Тя изглеждаше уплашена. Почувствах как съзнанието й докосва моето, молейки се:
— Сет. Моля те, недей.
Това не можеше да ме спре. Не и сега. Почти брутално прекъснах мисловния контакт, изтръгнах ръката си от нейната и се спуснах по стената.
7
Тичах като луд, но въпреки това когато ги намерих, вече се смрачаваше. Белият дроб ме болеше и крайниците ми трепереха от изтощение, но все пак успях да ги открия. Естествено, бях се ръководил от слуха; ако бях използвал съзнанието си, щяха да разберат, че съм там и щях да си изпатя. Но звуците от битката не могат да се сбъркат. Не могат да се понесат, но също така не могат и да се сбъркат.
На седем мили във вътрешността на сушата и още по-нататък на юг имаше група от малки земеделски имения, които лежаха в зоната, контролирана от баща ми, и Григар се беше задължил да ги защитава в замяна на зърното и месото, които те пращаха на крепостта. Къщурките бяха струпани около древен кладенец, който беше пропаднал под земното равнище, с огромно количество трева, която се изливаше в него, сякаш земята се опитваше да погълне себе си. С покрив и стени от зелен влажен камък, той никога нямаше да пресъхне, а водата му беше сладка, без намек за соленост; знаех за него, защото един от фермерите ми го беше показал веднъж и ми беше дал да опитам чаша от водата. Денят беше горещ, а аз се бях отклонил с цели мили от пътя, бях само на девет, прегладнял и обезводнен. Той се скъса да се смее, докато поглъщах чаша след чаша вода, додето най-накрая тя не започна да се връща и не му се озъбих. После ми даде малко хляб и изсушено говеждо, само защото го бях разсмял.
Прекрачих през тялото му, докато се промъквах приведен зад къщата му. Знаех, че това е неговото тяло, защото разпознах лицето, което беше гримасничело пред мен, и червената му коса; а главата, на която принадлежаха те, набучена на един от коловете на оградата, изглежда, пасваше на трупа в краката ми.
Разбира се, главата не се хилеше.
Сега вече имах лошо предчувствие за всичко това. Предчувствието не беше нищо повече от предчувствие, защото все още не дръзвах да се пресегна със съзнанието си, но вече не ставаше въпрос за хокане от бащата на Шона или от собствения ми баща. Сега осъзнах, че не искам да издавам местоположението си, защото не исках главата ми да бъде набучена на оградата. Отново погледнах към лицето на фермера и по изражението му разбрах, че смъртта му не е била особено приятна. Предполагах, че частите от другия труп, пръснати из двора, бяха на любовницата му, но трябваше да ги преброя, за да съм сигурен. Кой знае къде беше главата й.
Какъв е смисълът да си дивак, ако не можеш да се вслушаш в най-дивите си инстинкти? Спрях се точно насред покрития със съсирена кръв двор и се заслушах, здравата се заслушах. Вече се беше смрачило, от деня беше останала само светлосинкава ивица на хоризонта, така че можех да забравя за очите си. Забравих и за съзнанието си, забравих за налудничавите си страхове и предположения и се оставих да помириша и почувствам битката. Оставих се да я чуя, да я чуя както трябва. Не беше трудно, тъй като тя се приближаваше. А това беше възможно единствено ако баща ми отстъпваше.
Сега можех да чуя отделните гласове, отделните писъци, ревове и викове сред дрънченето и стърженето на метал в метал. Имаше някои гласове, които разпознах, и това бяха гласовете, паникьосани от поражението. Имаше и гласове, които не можех да разпознах. Те надаваха яростни бойни викове.
Побягнах.
Лошото беше, че не избягах достатъчно далеч и че не бягах в правилната посока. Инстинктите ми бяха имали своя проблясък и сега, когато паниката ме връхлетя, ги бях изгубил. Затичах се към горичка от брулени от вятъра борове и осъзнах, че това е смъртоносен капан. Побягнах обратно по пътя, от който бях дошъл, и внезапно съобразих, че там е открито поле и ще се виждам от мили, а враговете ми са с коне. За отвратителни секунди и минути страхът накара мускулите ми да се вледенят, а вътрешностите ми — да се разлеят; стоях между разрушените къщички и техните разфасовани обитатели и не можех да се помръдна.