Не знам какво ме накара да побягна към кладенеца. Това беше място, където можеха да ме притиснат натясно и да ме хванат, но беше и място, където можех да се скрия. Чувствах съзнанията, търсещи други съзнания, но сега бях по-добър в изграждането на щит. Ако блокирах мисленото претърсване на Килревин за достатъчно дълго време, Конал можеше да ме намери. Разбира се, че щеше да го направи. Щеше да дойде за мен. Беше ми обещал.
Но аз не можех да го извикам, дори и в тази суматоха. Битката сега беше край мен, шумът й вцепеняваше ушите ми и замайваше мозъка ми и аз не се осмелих да погледна назад, докато слизах надолу по коварните каменни стъпала, издълбани в склона. Отдолу, в пълна тъмнина, се виждаше пастта на кладенеца, негостоприемен, но готов да ме погълне целия. Ужасно се страхувах да не се стоваря в черната лъщяща вода, още повече ме беше страх, че може да не стигна достатъчно бързо долу. Сграбчих стената, почти изгубих равновесие, а после глезенът ми потъна в студената вода. Застинах ужасен, но виковете тук звучаха още по-силно, звънтенето на стомана беше още по-ожесточено, хриптенето и воят на умиращите мъже се чуваше още по-ясно. Вкопчих се в грубия камък и се придвижих по ръба към другата страна, която не се виждаше толкова добре. Бях нагазил до бедрата си във вода, но не обръщах никакво внимание на студа, който се впиваше в плътта ми като зъбите на адски хрътки.
Двама мъже се спуснаха по стълбите, сражавайки се. Аз се притиснах плътно към тъмната стена и забелязах огнени проблясъци по черната повърхност, но малките вълнички, които се бяха образували при придвижването ми, бързо ги разпръснаха. Опитах се да дишам колкото се може по-безшумно, но не ми беше лесно.
След това проблемът изведнъж намери своето решение, защото аз просто спрях да дишам. Чуваше се само страховито дрънчене на стомана и съскащото дишане на мъжете, чието единствено намерение беше да се убият един друг. Единият залитна назад; чух как мечът му изстъргва по стената над главата ми. От каменния покрив над главата ми отекна метален звук — двамата се биеха до кладенеца. Първият отнесе силен удар и изпъшка; в този миг разбрах, че това е баща ми.
Ако мъжът беше Конал, веднага щях да му се притека на помощ, кълна се, че щях да го направя. Но не беше той, а и аз почти не познавах баща си, ала чистата истина беше, че умирах от страх. Можех само да наблюдавам как отразените пламъци лумват отново и Аласдер Килревин отблъсква баща ми към черния басейн. И двамата изглеждаха изтощени, сякаш битката им беше продължила твърде дълго; никой от тях не правеше светкавични движения, просто редуваха удар и париране.
Григар имаше толкова много рани, че се изумих как може все още да се движи, камо ли да се бие, но дори така ме беше страх от него. На лицето му зееше огромна рана, от лявото слепоочие до дясната му челюст, и според мен едното му око беше мъртво. Ръцете и гърдите му бяха осеяни с разрези, сякаш някаква голяма котка си беше играла с него, или може би някой добре охранен вълк. Сега си спомням прякора на Килревин; наричаха го Вълка и вече знаех защо. Лицето на Григар беше изкривено от омраза и гняв, но дори когато отразяваше ударите на баща ми, Килревин се усмихваше.
Кракът на баща ми се подхлъзна на последното неравно стъпало и той политна назад. Килревин скочи заедно с него, изпускайки меча си едновременно с баща ми. Килревин впи пръсти в гърлото на Григар и натисна обезобразеното му лице под водата.
В този миг аз сигурно най-после си бях поел дъх, но не и баща ми. Той повече не получи тази възможност. Килревин продължи да го натиска във водата, ръцете и краката му се мятаха на всички страни, докато накрая потръпна няколко пъти и застина.
Притиснах се към стената, стараейки се да не помръдвам. Не трябваше да правя никакви вълнички във водата, не и докато Килревин стоеше изправен срещу мен и гледаше замислено тялото на баща ми. Една сгърчена ръка се надигна над водата, Килревин вдигна меча си и го заби в гърлото на Григар, след което спокойно го извади и го избърса в ръкава си.
Мъжът стоеше неподвижно до водата. Аз също.
Той затаи дъх. Аз също.
Съзнанието му пусна пипалата си. Аз затворих очи от страх, че яркостта в погледа ми ще се отрази в тъмната вода.
Тогава той се изплю, обърна се и изтича нагоре по стъпалата.