Аз треперех и гледах баща си, давайки си сметка, че сега вече никога нямаше да го опозная. Стоях си там и размишлявах часове наред. Шумът от битката утихна, накрая вече не се чуваха дори стонове и тъмнината погълна всичко наоколо. Едва тогава здравият ми разум се завърна и аз отпратих мислите си към Конал, пищейки като някое малко дете.
Мисля, че баща ми го беше призовал по-рано, когато е осъзнал, че по някакъв начин е бил примамен към собствената му смърт, защото брат ми пристигна по-бързо, отколкото се бях надявал. Изкатерих се на четири крака по стъпалата на басейна, защото повече не можех да стоя там с Еригар.
Огледах се в озарената от пожарища тъмнина и седнах на тревата, която беше омазана с кръв и изпражнения, и Бог знае още какво. От ранените вече не се носеха стонове и писъци, защото не бяха останали никакви ранени. Онези, които не бяха избягали с останалите, вече бяха мъртви, и аз се опитвах да не мисля за това, докато стоях замръзващ и треперещ в кладенеца, очаквайки писъците да утихнат.
Останах там на лепкавата от кръв трева цяла нощ, докато не пукна зората и аз не чух как Конал се приближава. Той галопираше заедно с двама от лейтенантите си, но за какво беше цялото това бързане? Много преди да спрат, би трябвало да знаят, че са твърде закъснели. Слизайки от конете си, те размениха няколко думи, зашеметени от касапницата, която се разкри пред очите им, обсъждайки какво да правят с труповете. По-късно щяха да изпратят отряд, който да ги събере, но телата бяха твърде много, за да ги преброят. Нийл Мор Макиън лежеше с разпорен от чатала до гърдите корем и прерязано гърло; аз седях и го гледах втренчено, чудейки се дали да съобщя на Ейли и Шона за неговия край и как да го направя. По нивата бяха пръснати крайници, глави и насечени тела, мъжки и женски. Братът на Ранях беше разпънат на кръст върху вратата на хамбара. Те го свалиха оттам, свалиха и набитата на кол глава на червенокосия арендатор и я поставиха до тялото му.
Нали знаете как ни наричат простосмъртните? Хората на мира.
Само ни ласкаят. Защо? Може би от страх. Може би такива са легендите.
Не чувах какво ми говорят Конал и лейтенантите му. Те отнесоха със себе си само две тела: Конал и Реил слязоха до кладенеца и изнесоха оттам подгизналия труп на баща ми. Взеха и тялото на Нийл Макиън. След като ги привързаха към гърбовете на два коня, Конал ме вдигна на крака и ми помогна да се кача на неговия, след което се метна зад гърба ми и ме прибра в крепостта като жив труп. Усещах топлината на тялото му зад моето, пулса на кръвта му, вдигането и спускането на гърдите му и това като че ли беше единственото нещо в този свят, което беше истинско.
Кланът ни очакваше. Ленора вече знаеше, разбира се, че любимият й е мъртъв, но стоеше изпълнена с достойнство в двора. Тя мълчаливо изчака синът й да мине през портата и да спре пред нея. Когато погледнах в сините й тъжни очи, веднага разбрах, че ако има някаква магия, която да върне Григар на наше място, тя без да се поколебае би пожертвала и мен, и Конал.
Беше облякла траурни одежди: свободни бели копринени панталони и дълго бродирано бяло палто, красивата й кестенява коса беше сплетена на дълга плитка, привързана с бяла панделка. Гарванът й беше кацнал на стената зад гърба й. Лек вятър рошеше перата на крилете му и пухчетата на гърлото му, но птицата стоеше неподвижно, наблюдавайки трупа с лукавите си, черни като мрамор очички.
Под безмълвните погледи на хората от клана Ленора извади нож от колана си, отряза плитката си и я постави до тялото на любимия. Когато тялото на Григар беше отнесено, за да бъде предадено на мишеловите, аз си помислих, че гарванът също ще се присъедини към тях, но той не помръдна от мястото си.
Ленора постави ръка върху юздата на Конал и го погледна в очите.
— Ще заминеш ли с Григар? — попита я много тихо той.
— Не — отвърна тя. Гласът й беше равен и безизразен. — Все още не. Тук имат нужда от мен.
Усещах любопитството му.
— Кой?
— Не знам. Още не е роден, който и да е, но въпреки това трябва да остана.
— Искаш ли капитанството? — попита я той.
— Не, ще се откажа от него. Крепостта е твоя.
— Добре.
Тя го погледна твърдо.
— Това означава, че вече не принадлежиш на Кейт.
— Разбира се. Тя го знае.
— Да — рече замислено Ленора. — Знае го. Затова ми е чудно защо…
Погледът й се стрелна към мен, сякаш тя изведнъж си спомни за съществуването ми, и бързо преглътна думите, които й бяха на езика. Но мен така или иначе не ме интересуваше. През мъглата, която ме беше обгърнала, успях само да разбера, че Конал се връща, че вече той ще бъде капитан на крепостта и че ще е до мен. И макар да знаех, че птиците вече разкъсват собствения ми баща, както и баща на Ейли и Шона, не можех да не усетя радостта в сърцето ми.