Надигнах се стреснато.
— Трябваше да почукаш.
— Почуках. — Той седна в единия край на леглото ми. — Стори ми се, че отговори.
— Сигурно съм говорил насън. Какво има? — В този миг през главата ми мина мисълта за Ейли и изтръпнах.
— Нищо. — Той сви рамене. — Освен очевидното. Съжалявам, Сет. Съжалявам за всичко.
— Нищо не можеш да направиш — отвърнах хладнокръвно аз.
— Не би трябвало да е така.
— Но е така. — До известна степен това ме успокояваше. Дори идеалният всемогъщ Конал не можеше да контролира всичко. Неволно обвих коленете си с ръце и ги притиснах към гърдите си, опитвайки се да потисна болката, която се надигаше там. — Не може всичко да е по твоята.
Той се ухили.
— Не си ме събудил само за да ме подложиш отново на това — казах.
— Въобще не съм те събудил, измамнико.
Този път аз се ухилих.
— Има нещо, което отдавна трябваше да направим — продължи той. — Искаш ли да идем при езерото Дю?
Едва се сдържах да не извикам от радост; в същия миг ме връхлетя болезнената действителност.
— Но аз заминавам, Ку Хорах.
— Това няма значение. Трябва да го направим сега. Животното вече трябва да е на две години. Ако изчакаш още, няма да можеш да го укротиш.
— Мен няма да ме има. Аз…
— Чуй ме. Укротиш ли го, той остава твой завинаги, но трябва да го направиш, докато е още млад. — Той ме погледна накриво. — Освен това като е още млад, намалява и вероятността да те убие.
Това въобще не ме стресна. Бях твърде развълнуван.
— Още тази нощ!
Той се усмихна с тъга.
— Че кога друг път?
А нощта беше впечатляваща, небето бе обсипано с толкова много звезди, че липсата на луна изобщо не се забелязваше. И докато седях зад Конал на черния му кон, прегърнал го здраво през кръста, аз направо полудявах от желанието да се сдобия с такова животно. Конал като че ли не бързаше; искаше ми се да препусне в галоп, но той често подръпваше юздата на врания си жребец. Отметнах глава назад, за да се насладя на Млечния път с цялото му далечно великолепие. Нощният въздух е различен; вкусът му е по-млад, по-нов, по-мрачен. Напълнете дробовете си с него и нощта ще ви погълне целите. Докато през онази нощ препускахме към езерото Дю, аз усещах вътрешностите си студени, енергични, гладни за живот, и тогава си помислих, че точно това е причината човек да живее вечно.
Макар да се намирахме все още на около половин миля от бреговете на езерото, враният жребец изведнъж спря, като заби копита в блатистата почва. Скочих пръв от гърба му и Конал трябваше да ми прати рязка мисловна заповед, за да ми попречи да хукна напред.
Спрях се неохотно и погледнах първо него, а после и езерото, което проблясваше между хълмовете. Чувах плискането на малките вълнички върху покрития с чакъл бряг, съскането и всмукването на водата между скалите. Докато се приближавах към него, долових шумоленето на вятъра в тръстиката. И остъргването на копито в мокър камък, и ръсенето на сребърни капчици вода при разтръскването на мокра грива, и въпросителното изпръхтяване в мрака.
Не знам защо Конал се колебаеше толкова. Кожата на животното блестеше като перла на звездна светлина и още преди да надигне глава, аз знаех, че конят е усетил приближаването ни, но той не показа никакъв страх. Не изглеждаше нито уплашен, нито застрашителен. Челюстите му дъвчеха твърдата трева на пасището и когато езикът му изскочи, за да оближе устните му, аз успях да зърна резците му. Очите му ни наблюдаваха, черни и безизразни. Празният му поглед може и да бе изнервящ, но не и начинът, по който наведе глава и изцвили, размята опашка и отново разтърси грива, игриво и самоуверено. Муцуната му беше черна, както и дългите, все още неоформени крака. Истинският му цвят се разкриваше особено ясно през нощта; шията, раменете и хълбоците му блестяха на звездната светлина. Красота. Моят кон беше красив.
— Внимавай — предупреди ме Конал.
— Да. — Пръстите ми стиснаха толкова здраво юздата, че не бях съвсем сигурен дали ще успея да ги разгъна отново. — Какво да правя сега?
— Първо ще говориш на глас. Той така или иначе ще чуе мислите ти.
— Това не е много честно, нали?