— Иначе изобщо няма да е забавно. Сега ми дай юздата. Рано е още за нея. И най-важното е да не позволяваш на коня да влиза във водата.
— Да не го пускам във водата — повторих аз, докато той измъкваше юздата от пръстите ми.
— Влезеш ли във водата, мъртъв си. Сега ме слушай внимателно. Ти не го укротяваш, ти му предлагаш нещо в замяна. Предлагаш му себе си и отнемаш свободата му.
— Като обвързването — казах.
Конал потисна смеха си.
— Почти. Но е различно. Това е кон, за бога.
Аз го погледнах и се ухилих, но на коня не му хареса, че съм отместил погледа си от него. Изпръхтя възбудено и поклати глава, а аз отново се обърнах към него. Той изящно вирна главата си нагоре, сякаш ме канеше да се приближа.
— Открий съзнанието му — каза Конал. — Намери го, настани се вътре и гледай да не паднеш.
— Да не падна?
— Е, първо ще трябва да го яхнеш, разбира се.
Преглътнах тежко.
— Трябва да го яхна. — Знаех колко стреснато е прозвучал гласът ми и се засрамих от себе си. Какво друго бях очаквал? Да сложа юздата на водния кон и просто да го отведа в конюшнята? Отново се вгледах в очите на Конал.
Той се усмихна и леко разлюля юздата.
— Нищо не може да се сравни с това.
Гладка кожа под дланта ми. Млечният блясък на козината му, докато галя шията му; гривата прилепва, а после отново щръква на всички страни. Топлият му дъх върху врата ми, гъделичкането на ноздрите му, докато нежно рови из косата ми. Писък на нощна птица.
Усещам как сърцето му затупква по-бързо, докато плъзгам ръката си по рамото към гърдите му. Мускулите му се свиват, плътта потреперва, когато достигам до най-високата част на плешките. Пулсът му е бърз, силен. Долавям още един сърдечен ритъм. Моят.
Топлината му се предава и на мен. Променям позата си, следва светкавичен скок и мятане на гърба му и след миг ръцете ми вече са обгърнали могъщия му врат, наслаждавайки се на силата и красотата му.
И тогава връхлетя лудостта.
Няма нищо друго на земята, което да се движи толкова бързо. Той се стрелна напред и нощният въздух заля дробовете ми. Вкопчих се с всички сили в копринената му грива, потискайки завладяващия ме страх от смъртта. Насилих се да издишам, после вдишах отново. Безумно могъщият звяр препусна към хълмовете по тъмния северен бряг на черното езеро. Ако сърцето ми започнеше да бие по-бързо, сигурно щеше да избухне в гърдите ми. Да открия съзнанието му ли? Та аз и моето не можех да намеря.
Стръмнината на склона като че ли изобщо не го забави. Силните му крака поглъщаха разстоянието с невероятна скорост и аз можех да усетя как бутовете му се стягат, за да го оттласнат напред. Богове, дори и да загинех тази вечер, за нищо на света не бих пропуснал това.
Когато съществото достигна гребена на хълма, пред очите ми се ширна цялото блато и хълмовете, а в далечината се виждаше начупената крива на планината. Не можех да сляза от коня. Не исках да слизам. Той подскачаше, гънеше се, въртеше глава, за да се наслади на възхитата и ужаса ми. Отвори уста в многозначителна усмивка и резците му отново проблеснаха. И тогава изведнъж се спусна надолу по стръмния склон, право към тъмните води и бърлогата му.
— Мурлин!
Викът на Конал отекна в главата ми, кристално ясен като нощта. Неизвестно име, но аз го познавах, винаги съм го знаел. Радостта от признанието прогони паниката от главата ми и вместо да започна да се боря с коня, аз забих крака в хълбоците му и го пришпорих напред. Почувствах изненадата му и той се поколеба за миг. След това отново полетя надолу по хълма и аз летях заедно с него, двамата се носехме като орли към вечността. Изпод копитата му хвърчаха камъни и пръст, но това не го забавяше. В един безумен миг си помислих, че звярът е изоставил плъзгавата, предателска земя и се е издигнал във въздуха. Вкопчих се още по-здраво в гривата му, наведох се напред, за да допра буза до шията му и освободих съзнанието си. И в този момент открих неговото.
Намерих го. Познах го. Такъв глад, такава жажда за насилие. Такъв първичен копнеж. Познавам те.
Копитата му зачаткаха по крайбрежните скали и той се хвърли към сребристата линия на водата, но аз притиснах съзнанието си към неговото и го накарах леко да се обърне. Променихме посоката си миг, преди да достигнем чакълестия бряг. Копитата му затракаха по камъните като чука на Ранях по необработено желязо, и около нас се разхвърчаха искри. После отново се озовахме в блатото и копитата му зажвакаха в меката кал. Обичах го. Сърцето му ми принадлежеше. Аз седях на гърба му, надбягвайки се с вятъра, и двамата се бяхме слели в едно.