— Казах ти, че нищо не може да се сравни с това. — Конал ми подаде юздата.
Аз се свлякох от гърба на дорестия кон, без да изпускам гривата му. Целият треперех. Може би точно затова не можех да го пусна. Но пък и не исках.
Дочувайки мислите ми, Конал се засмя.
— Няма да можеш, повярвай ми. Сега му сложи юздите.
Със затаен дъх нанизах ремъците на черната му глава, но той само изпръхтя доволно, приемайки юздата почти като обучено пони. Не свалях поглед от него, докато закопчавах катарамата. След това попитах:
— Конал. Името ми?
— Да.
— Знаеше ли го преди това?
— Разбира се, че не. Щях да ти го кажа. Харесва ли ти?
Ухилих се, без да го поглеждам.
— И на мен — каза той и се засмя. — Аз съм проклето овчарско куче. Ти си малък, но смъртоносен сокол. Свиня такава!
Вече имах име. Имах и кон. Животът нямаше как да е по-хубав. Ако не беше утрешният ден.
Изведнъж ми се прииска да го споделя. Нуждаех се от Орах, исках да научи името ми, копнеех за нея и то не само физически. Нуждаех се от приятелката, любовницата, преди да се разделим за кой знае колко време. Колко ли дълго трябваше да бъде Конал капитан на крепостта, преди Кейт да му се довери? Колко ли години трябваше да живея под земята като някой червей?
Но дори тази мисъл не можа да сломи духа ми. Когато двамата с Конал най-накрая се уморихме да се надбягваме покрай езерото, свалих юздата на жребеца и го пуснах, след което се прибрах у дома отново зад гърба на Конал. Не можех да отведа съществото в крепостта на Кейт; нямаше да е честно спрямо него. Освен това всички от рода му притежаваха комбинацията от дива вярност, непредсказуемост и чиста несдържаност, които щяха да предизвикат всеки от бойците на Кейт, съчетаващ в себе си липсата на суеверие и дремещото подсъзнателно желание за смърт, да му види сметката.
В двора, пред конюшните, се поколебах. Стъпките на Конал утихнаха, вратата му се затвори с тихо изщракване и аз се зачудих дали вътре го чака някоя жена. Сигурно. Ухилих се вътрешно, мислейки си, че ако го е дочакала, ще остане ужасно разочарована: той изглеждаше като човек, който би спал цяла седмица непробудно.
Аз обаче не се чувствах така. Бях замаян, сякаш бях пил много, но това не се отразяваше нито на стомаха ми, нито на крайниците, само на главата. Запътих се към южната стена на крепостта и стъпките ми почти не се чуваха по калдъръма. Щом стигнах до посребрения от звездната светлина ъгъл, аз леко бутнах дъбовата врата, тръгнах под примигващата светлина на полуизгорелите факли и без да се замисля, дръпнах желязното резе на вратата на Орах.
— Сет?
Тя беше будна.
Спрях се, прикован от глухото усещане за неизбежност. Защо да очаквам, че ще е сама, само защото ми се иска да начеша крастата си?
Файорак се надигна на лакът и примигна. Когато ме видя, устните му се разтегнаха в сънлива, приятелска усмивка. Орах придърпа одеялото около голото си тяло, може би просто заради студа, който нахлу заедно с мен. После се плъзна от леглото, приближи се до мен, целуна ме по бузата и изненадано отстъпи.
— Мурлин — прошепна тя.
— Да — отвърнах.
— Добро е. Отива ти. — Тя се усмихна, целуна ме отново, прегърна ме през врата и ме притисна към себе си. Но после усмивката й избледня. — Какво има?
— Нищо.
— Помислих си, че тази вечер няма да ме поискаш — каза тихо тя.
— Знам. — Стиснах здраво китката й, но после се поколебах, поглеждайки към озадачения Файорак и я пуснах. Свалих ръцете й от врата ми и я целунах.
— Ще ми липсваш — казах й тихо.
— Дано. — Пръстите й погалиха скулите ми и на миглите й заблестяха сълзи. — Моля те, върни се.
— Да — отвърнах аз. — Скоро.
— Сет — рече тя, — просто се върни.
9
Да бъдеш заложник не е нещо непоносимо. Тримата бяхме оставени на самотек; хранеха ни и се отнасяха добре с нас, а и оцелелите хора от отряда на бащата на Шона също бяха дошли. Конал беше настоял на това и ние останахме доволни, защото те бяха също толкова лоялни към близнаците, колкото бяха и към Нийл. Така че поне имахме приятели, които ни разбираха, приятели, с които можехме да говорим за крепостта и морето, и черните крави, и миризмата на ширналите се зелени поля. Дори ни позволяваха да излизаме на езда и да ходим на лов с ескорт, стига в него да бяха включени и бойци на Кейт. И ние се възползвахме от това колкото се може по-често, избягвайки от мрачната красота на подземната крепост, защото единственото нещо в заточението ми, което не можех да понасям, беше отсъствието на небето.