Добре де. Отсъствието на небето и присъствието на майка ми.
Лилит предпочиташе да не ми обръща внимание, което много ме радваше. Чудех се дали изобщо някога съм я обичал? Дали изобщо ми беше дала възможност, или ме беше окуражавала да я обичам? Понякога, когато я гледах, си мислех, че сигурно е имало такива моменти, когато съм бил много малък, но сега не можех да открия дори следа от това в съзнанието си. Не можех дори да си представя какво е да обичаш Лилит.
Тя винаги беше с Кейт, дясна ръка на кралицата, и командваше капитаните с лекотата на човек, свикнал да му се подчиняват. Знаех, че те не толкова я уважаваха, колкото се страхуваха от нея, но така или иначе се получаваше. Освен това благоговееха пред красотата й; досега това не ми беше хрумвало. А и бях забравил за чара на Кейт Никнивън, но пък когато съм бил на седем това едва ли ми е правило впечатление, а и последния път, когато я бях видял, бях ангажиран със съвсем други неща. Но сега имах време да наблюдавам Кейт, да я изучавам, да я поглъщам с поглед. Да се оставя да ме заслепи.
Нашата кралица беше Дъщеря на Снеговете, красива и страховита като името си, но в нея нямаше капчица студенина. Косата й беше като свилена коприна, очите като топъл кехлибар, а бледата й кожа сияеше. Само боговете знаеха на колко е години; никой нямаше точна представа. Сигурно бе по-стара и от Лилит. По-стара от всички нас, с изключение на Ленора. И да не си помислите, че възрастта ви прави по-добри и по-мъдри. Прави ви невротични и жестоки.
Това научих за собствената си раса в онзи черен лабиринт.
Ейли ме хвана няколко пъти да зяпам Кейт, скрит в сенките, но не започна да ми се подиграва заради това. Ние тримата обичахме да се дразним: това ни помагаше да убиваме ужасяващата, непоносима скука.
— Ти си омагьосан — каза ми тя веднъж. Беше ме хванала да се мотая край арката, която водеше до голямата зала на Кейт. В онзи ден вътре беше пълно с народ (а може и да беше нощ; човек никога не може да е сигурен под земята), но Кейт се виждаше отдалеч, излегната върху диванчето на подиума, където хората й можеха да я виждат и да й се възхищават. Това беше един от дните, в които раздаваше правосъдие, и залата беше претъпкана с посетители, куриери и капитани. Ейли ме смушка.
— Омагьосала те е.
— Стига глупости — сопнах й се аз. — Просто е много красива. Не мога ли да я гледам?
— Влюбен си в нея — подразни ме Ейли.
Гърлото ми се стегна.
— Не съм. — Макар че не можех да отрека, че не ми беше повлияла. Може би трябваше да използвам това, за да накарам Ейли да ревнува, но бях още млад и зелен и не знаех нищо за любовта и измамата в сравнение с онова, което знам днес. Не исках да я накарам да ревнува, никога не съм искал да я нараня, по какъвто и да е начин, нито дори да засегна непоколебимата й гордост. — Тя просто е красива. Както и майка ми, а аз не съм влюбен в нея.
— Лилит? — рече Ейли с унищожително презрение. — Лилит? Красива?
Аз я погледнах. Гласът й изведнъж бе станал силен и рязък, и аз се стреснах от откритото й неподчинение. Със закъснение осъзнах, че виновна за това може би е скуката. Ние бяхме отегчени, тя беше отегчена, това беше фаталната причина.
— Добре де — избъбрих аз, опитвайки се да я успокоя и да върна разговора в нормалното му русло. — Не се ядосвай. Ти също си красива.
— Не съм — отвърна презрително тя. — Виж, Шона вече може да се нарече красив.
Това си беше чистата истина. Физически привлекателните изсечени скули бяха характерни за расата ни, но по някакъв начин Шона изглеждаше по-благ и не толкова студен; той изглеждаше по-красив от мнозина. Но с притеснение осъзнах, че Ейли не е издигнала преграда пред съзнанието си, че гласовете около нас утихват, хората започват да се обръщат по посока на нейния висок развълнуван глас. И тя сигурно го знаеше, но беше толкова отегчена, беше в ужасно настроение и въобще не й пукаше.
— Лилит те изостави — рече мрачно тя. — Захвърли те в ръцете на баща ти, а дори и него не можа да задържи. Що за майка е това? Сигурно е хубавичка, да. Но брат ми е красив. На това му викам аз красота. Освен това — добави тя с триумф в гласа — той е красив и вътрешно.