Трябваше да ме научи и на древната история: как прамайките проявили достатъчно здрав разум, за да разберат как се развиват отношенията между нас и простосмъртните; как в онези години, когато расата ни била силна и притежавала магията, те създали Воала, защото повече не сме можели да живеем, в един свят с простосмъртните. Как сме били твърде различни от тях. Как все повече сме предпочитали да оставаме само в нашето си измерение, докато накрая те съвсем ни забравили.
И как понякога някои от нас не издържали и се връщали тук.
Това вече не го разбирах. Да избереш да отидеш в изгнание, когато всъщност имаш избор? Подобно нещо биха направили единствено ламирите. Народът на Ший беше отсякъл този безумно извратен клон от своето семейно дърво и вместо това ламирите бяха избрали да всяват хаос сред простосмъртните (и да търсят свои протежета сред тях). Ламирите преминаваха между световете с постоянство и упоритост и накрая ни принудиха да поставим пазачи до порталите, за да ги спрем, но въпреки това те пак намираха начин да преминават отвъд.
Това изобщо не беше от полза за репутацията ни. Те бяха повредени, тези ламири. Липсваше им нещо. Сигурно така са били създадени — те не обичаха живота, а само смъртта и болката. Кой знае защо боговете са ги измислили точно такива? Може пък въобще да не са мислили. Може те просто да са се появили, докато боговете са гледали на другата страна.
Аз никога не ги бях виждал, а и нямах особено желание. Дори Конал не беше, защото Григар и останалите капитани на укрепления ги бяха прогонили още преди да се родя. Но ние слушахме историите и треперехме, и се радвахме, че вече ги няма. Те никога не се завърнаха — според мен не ги беше страх от мечовете на Григар и останалите, но той им беше развалил веселбата и те си бяха намерили друго, по-обещаващо място за игра сред беззаконието и бедността на другия свят.
Ах, бедността. При първото ми изгнание бях станал свидетел на много неща, виждах ги из целия свят. Видях деградация и глад, които бяха ужасни, но никога не се потресох така, както първия път. Народът на Ший работеше здраво и се биеше здраво, но също така живееше и обичаше, и се забавляваше здраво. Простосмъртните се раждаха единствено с тяхното си достойнство, а накрая умираха с нищо. Изпитвах жал към някои от тях и бих могъл да им помогна, но Конал не ми позволи. „Не е разрешено — каза ми той. — Те имат различни традиции, различни правила. Животът им принадлежи не на тях, а на техния бог и техните жреци“.
Зимата беше по-милостива от жреците: тя убиваше много от старите и болните, макар понякога да вземаше и доста от по-младите. Онези мрачни месеци бяха тежки, много тежки. За пръв път усетих студ, какъвто не бях изпитвал дотогава, продължителен студ; и за пръв път в живота си усетих истински глад.
Но изгнанието си имаше и своите плюсове. Дори въздухът на другия свят беше по-добър от подземните зали на Кейт, а пролетта, която настъпи след първата ни зима там, беше прекрасна, сякаш за да компенсира дългите трудни месеци. Тя ни донесе друг вид сняг — от ронещите се листенца от цветовете по дърветата и зашеметяващите жълти цветя, обсипали всички поляни и хълмове.
С настъпването на пролетта започнах да оценявам и привлекателността на някои от момичетата. Те нямаха деликатната свирепа красота на девойките Ший, но притежаваха някакъв неопределим чар и земен поглед към живота, който ужасно ме привличаше.
И бях наистина обиден, че никоя от тях дори не ме забелязваше.
Когато сръднята ми мина — аз бях много по-възмутен от Кейт, отколкото самия Конал — се опитах да се успокоя и да се насладя на другия свят. Това не ми се струваше възможно без компанията и приятелството на жените. За съжаление като че ли никоя от жените нямаше нужда от моята компания.
Това не можех да го разбера. Не бях някой грозник, приличах на Конал. Той беше смятан за красив дори сред Ший — но простосмъртните момичета се интересуваха повече от него, отколкото от мен. Неведнъж или два пъти бях виждал как някое момиче от смрадливото селище се обръщаше по няколко пъти след него и му се усмихваше, но ако приятелките й или майка й я повикваха, тя бързо изтичваше при тях и споменът за него бързо отлиташе от ума й.