— Можеше да ми го кажеш по-рано.
— Е, вече го разбра, нали? — Той сви рамене. — Мислех, че няма да ти хареса.
— Ще го преживея. И какво се очаква от мен? Да лежа в леглото и да си мисля за Орах?
Той се усмихна.
— И по-лошо можеше да бъде. Няма да стоим вечно тук.
Щеше ми се да не го бях казвал. Почувствах се така, сякаш бях измамил Конал и бях предал Орах. За да сменя темата, казах:
— Не може ли просто…
— Какво?
Огледах селяните, които бяха просто едни роби на вожда на клана им. Имаше и по-лоши земевладелци; сигурно имаше и по-добри. Мъжете седяха в полумрака на кръчмата, вперили погледи в мръсните си чаши, пребити от работа, работа и пак работа, само за едното оцеляване. А жените им работеха още по-здраво за по-малко дори.
Мразех ги и ги съжалявах. Къде беше музиката им, танците и радостта от това, че са живи и дишат този свеж въздух?
— Бихме могли да направим всичко по-добро за тях — казах аз. — Да подобрим самите тях. Бихме могли… да променим съзнанията им.
Конал замълча, докато пълнеше чашите ни с уиски. След това пое голяма глътка и леко ме потупа по бузата.
— Това е под достойнството ти, Мурлин.
— Нямам достойнство. — Веднага съжалих за думите си. Той беше забил нож в гордостта ми, но аз се бях оставил да ме провокира и думите ми тежаха от самосъжаление.
— Те имат свободна воля също като нас. Защо не са я запазили?
— Като че ли ще им помогне някак — изсумтях аз.
— Виж какво, колко силен според теб трябва да е умът ти? Ще успееш да повлияеш на един или двама. Да промениш нечие възприятие, да пипнеш тук-там някой спомен. А дали трябва да го направиш… — Той сви рамене. — Според мен — не.
— Защо не? Ние сме по-добри от тях.
Видях как в очите му проблясва раздразнение.
— Понякога направо ме отчайваш. Опитай се да се пребориш с хората чрез ума си, но само ако те могат да отвърнат на удара ти. Ако знаят какво правиш — защо не? В противен случай е също толкова почтено, колкото да се изправиш с гол меч пред невъоръжен мъж. Да не би да искаш да бъдеш като Кейт или като майка ти? — Той кимна към невъзпитаните пиячи. — Кейт иска да манипулира умовете им. Иска да ги управлява, да притежава света им.
— А защо не го направи тогава? — промърморих аз. — Така или иначе прави каквото си поиска.
— Не може. — С облекчение забелязах, че отново се ухилва. — Затова иска да се отърве от Воала. В главата си има достатъчно сила, за да контролира тълпата, дори цял един народ. Но не може да го направи, ако не я виждат.
— И тя ли е незабележима като нас? — попитах аз.
— Доста. Иска да я виждат, умира да бъде обичана от тях, но не знае как да унищожи Воала. Това не е по силите й, слава на боговете.
Гледах да общувам с боговете колкото се може по-малко.
— Защо?
— Помниш ли какво каза Ленора онази нощ, когато ти ни шпионираше? Истина е, че ние имаме нужда от Воала. Простосмъртните лесно се плашат, а оттам до омразата има само една крачка. Унищожим ли Воала, ще унищожим Ший. Накрая ще се стигне и до това. — Той поклати глава. — Ще ми се да мисля, че Кейт не го разбира. Че не го е обмислила докрай, нали разбираш? Иначе защо би причинила нещо такова на собствения си народ?
— Защото си пада по някой простосмъртен? — Сетих се за хубавото момиче на пазара и слабините ме заболяха. — Аз съм с Кейт.
Това трябваше да е шега. Поне отчасти. Но в гласа му повя хлад, когато каза:
— Ти си ми брат, Мурлин. Искам те на моя страна.
Погледнах го. Не можех да повярвам, че дори може да си го помисли.
— Винаги — казах. — Винаги ще бъда твой роб, Ку Хорах. Никога няма да те предам.
Той вдигна поглед, потърси очите ми и се усмихна притеснено.
— Знам, Мурлин — отвърна. — Знам.
12
— А, да, брат ти. Строг е към теб, нали? Мисля, че така трябва, красиво мое момче.
Примигнах над гадното уиски и надигнах чашата си, за да погледна през нея, като през замазан филтър, към говорещата.
Значи най-накрая ме бяха забелязали. На всичко отгоре тя ме смяташе за красив. За нещастие новата ми обожателка беше същата стара гарга, която държеше кръчмата. Беше се облегнала на стола, от който само преди пет минути беше станал Конал, за да поговори по работа с мелничаря. Аз останах да се цупя на масата. Каква ирония, че точно сега не ме оставяха на мира.