Но пък Конал го харесваше. Той харесваше повечето хора, независимо дали го забелязваха или не.
Не исках да окуражавам Ма Синклер и клюките й, но любопитството ме гризеше здраво.
— Маклауд. И в неговите вени ли тече кръвта?
— Той ли? В никакъв случай! — Тя се разсмя, но после снижи глас и продължи заговорнически: — Но казват, че си има работа. С вас. С Хората на мира, имам предвид.
— Ако наистина знаеш толкова много за нас — казах аз, — никога няма да използваш този израз.
— Добре. — За пръв път ми се стори обидена. — Той си има любовница от вашите. Това обяснява всичко. Маклауд знае как да ви вижда. Внимавай. Само това искам да ти кажа.
Тя се изправи, грабна полупразната ми бутилка и се затътри към бара. Бях толкова изненадан от нахалството й, че можах само да зяпам с отворена уста след развяващата се мърлява пола. Но тя просто остави бутилката на мръсния под и грабна друга от рафта. Донесе я обратно и я тръшна на масата пред мен.
— Ето — прошепна. — Това е по-добро. Следващия път ще дам от него на теб и на брат ти, както и всички други пъти, когато идвате.
Аз повдигнах скептично вежда.
— И защо?
Тя отново ми намигна; за възрастта си знаеше много добре как да изглежда похотливо.
— Защото съм суеверна, красиво мое момче. Ако трябва, ще застана на ваша страна.
— Хубаво. Но трябва да знаеш, че от това няма да имаш полза. Работата ти няма да е свършена на сутринта и кравите на враговете ти няма да станат ялови.
— Аз нямам врагове, момче, и съм получила всичко, което поискам от вашия вид. Опитай втората бутилка и ще видиш. Мога и да лекувам. Научи ме един като брат ти. — В очите й проблесна похотлива носталгия. — Преди трийсет години. Така че едва ли ще се насладя на бузките ти.
Засмях се, грабнах бутилката и се надигнах да последвам Конал, но тя отново ме хвана за ръкава.
— Не забравяй да го предупредиш да внимава. С лекуването. — Очите й бяха бледи и воднисти, но не това ги караше да изглеждат студени. — Докато всичко върви както трябва, нещата ще бъдат наред. Получи ли се обаче проблем, цялата благодарност ще изфиряса във въздуха.
Аз се изсмях рязко, озадачен и разочарован.
— Това заплаха ли е?
— Предупреждение, моето момче. Прекалено си красив, за да изгориш на кладата.
Глупавата старица просто нямаше какво да прави. И друг път го бях забелязвал при жените на пазара: тя беше стара и самотна, и копнееше за малко повече вълнение. Едва когато по-късно същата вечер отворих бутилката уиски, аз усетих да ме побиват тръпки.
Не че питието беше лошо. Беше твърде добро и аз вкусих истината на думите й, и тогава осъзнах, че тя много добре знае какво говори.
Опитах се да забравя думите на Ма Синклер. Конал и без това внимаваше твърде много, беше твърде изнервен за вкуса ми; може да се каже, че копнеех за някоя шумна кръчмарска свада, която да поразведри живота ми. Като че ли нямаше нужда от допълнителни предупреждения, а и освен това можех да го наглеждам. Нали затова бях тук.
— Чудя се за Маклауд — казах в една студена и влажна пролетна утрин на Конал.
— Знам — отвърна той. — Аз също. Той сякаш е роден за нападения, а аз не искам да се намесвам в местните войни. Този човек непрекъснато потегля на набези. Подбира си битките.
Точно това имах предвид.
— Той ще ни вземе в отряда си. Сигурно го знаеш.
Също като останалите кланови вождове, и той призоваваше мъжете от клана си — само мъжете! — когато повеждаше сериозна война с някой съсед, но за постоянните си нападения и дребни скандали Маклауд държеше около себе си малък отряд от добре платени мъже, които дори не бяха от неговото семейство, но които му бяха лоялни до смърт и се биеха като дяволи. Те бяха личните му телохранители и всяваха ужас в долината, защото не признаваха никой друг член на клана, освен вожда му. Боговете знаеха, че обикновените членове на клана можеха да се бият и дори им харесваше, след първата чаша уиски бяха готови да измъкнат скритите в колибите си оръжия и да се хвърлят в битка за честта на вожда си. Но телохранителите на Маклауд живееха по-добре от останалите, в замъка на капитана си; те бяха привилегирован елит и съществуваха само за да се бият.
— Това би бил по-добър живот от ровенето в калта — казах аз. — И без това половината от онова, което отглеждаме, трябва да го даваме на земевладелеца.