— Не става въпрос само за ритуалите. Просто… не искам да го направя, без той да знае. Може да се окаже проблем. Трябва да се посъветвам с него.
— Ако питаш мен, проблемите ще се появят, ако някой разбере за това.
— Някой вече знае — посочи той. — Онзи, който я е оставил. Богове, дали не са очаквали да я намеря по-рано? Беше доста наблизо. Накрая на сечището. Проклятие!
Все повече намразвах Кейт заради това заточение. Досега не бях виждал Конал толкова несигурен и нерешителен. За пръв път аз бях онзи, който трябваше да успокоява, да взема решения. Не бях сигурен дали тази ситуация ми харесва. Освен това нямаше смисъл да вземам решения, ако Конал нямаше да ги приеме.
— Дай да го сложим в земята — казах аз.
— Нея. — Той поклати глава. — Нея. Ще доведа свещеника.
Аз седях до него — нея — докато Конал го нямаше. Ако беше куче или кон, щях да го оставя и да се захвана с работата си или да се насиля да погледна в книгата, която Конал ми беше наредил да прочета, но по някаква причина не ми се искаше да обръщам гръб на съществото. То лежеше там и сякаш ме обвиняваше.
Нямаше нужда да го съжалявам, затова се опитах — без особен успех — да изпитам съжаление към онзи, който го беше оставил на студената земя да умре. Или може би да не умре. Може би наистина го бяха оставили на Конал. Може би той беше последната им надежда. Изведнъж разбрах паниката в очите му и отчаянието му. Какво да направя?
Нищо не можеше да направи, нищо, това се разбираше още от пръв поглед. Как ли реагират простосмъртните, зачудих се аз, когато умре и последната им надежда?
— Проблеми — произнесох на глас. — Проблеми.
Застанах до жалкото трупче и разгънах парцалите. Бях виждал разпънатите кожи в щавачницата; то приличаше точно на тях. Суха опънаха кожа върху костна рамка. Погледнах към клепачите му, сякаш очаквах да зърна движение под тях, очните му ябълки да се размърдат, като че сънуваше дневна светлина. Вместо това над крехките клепачи изжужа муха. Очаквах дори детето да примигне, да се размърда и да заплаче, но естествено, то не го направи. Аз гневно прогоних мухата, но тя бързо се върна.
Изпитах нужда да вдигна детето, както беше направил Конал, да го притисна към гърдите си, да го затопля и да го върна към живота. Глупав импулс. Поклатих глава и разтърках червените си изморени очи. Знаех, че богът на другия свят можеше да съживява хора, така че ако пожелае, би могъл да го направи. Това беше негова работа, не моя.
Моите богове не даваха налудничави обещания. Те си гледаха своята работа, а моят живот не беше тяхна работа. Това ми харесваше, харесваше ми, че не се интересуваха от личното ми развитие, че не се опитваха да ме накарат да чувствам вина заради това че съм се родил. Мъчениците не ме впечатляваха, съдиите не ме плашеха и дори сприхавите гръцки и римски богове-воини не ме притесняваха. Те не оставяха битката да си върви на самотек, а вземаха страни и избираха фаворити, намесваха се и унищожаваха превъзходни воини просто по прищявка. Богове!
Чаках и наблюдавах, но богът на мъничето изобщо не се интересуваше от него. Мухата кацна на масата до миниатюрното трупче, аз се възползвах от шанса си и я размазах с един удар. Тя залепна за дланта ми, гнусна и мокра. Ядосано затърках ръката си в панталоните, после се измих със студена вода от кофата в ъгъла. С мокрите си измръзнали ръце отново загърнах детето, като покрих внимателно и лицето му, преди да се появят още мухи.
Когато свещеникът пристигна, първото нещо, което направи, беше отново да я разповие. Искаше ми се да плесна ръката му настрани.
— Не е кръстено — каза той и поклати глава.
Значи това обясняваше безразличието на бога. Запазих каменно изражение на лицето си.
— Какво значение има? — попита Конал. По изненадания поглед на жреца и по начина, по който Конал отмести поглед и прехапа устни, разбрах, че е направил грешка.
— За мен ли? Никакво — отвърна жрецът. После порови в малка кожена торба и измъкна мускалче с масло. — За останалите ще има.
— Хъм — рече Конал. — В такъв случай можеш ли… ъ-ъ-ъ… да я погребеш?
Жрецът примигна.
— Разбира се, че трябва да я погребем. Но няма да е в гробището. Не бива да я поставяме в осветена земя. Ще ме извиниш ли за момент?
Конал ме погледна и сви озадачено рамене, а аз смръщих лице.
— Чужда култура — казах.
— Проклета неразбираема култура — отвърна той.