Той се наведе напред, придърпа книгата към себе си и започна да разгръща страниците й, докато не намери онова, което търсеше. След това я побутна към мен.
— Ето тук. Прочети ми го.
Аз изръмжах, но започнах да чета.
Много хора и от двата пола… посредством чародейства, магии, суеверия и ужасни заклинания… премахват и унищожават земните плодове, гроздовете на лозята и плодовете на дърветата…
— Чел съм го това — изсмях се остро аз. — Ние не можем да правим нищо такова. Дори нашите вещици не могат да го направят! А и защо ни е?
— Продължавай — подкани ме той. — Става още по-добре.
— Знам, знам.
Тези вещици тормозят и измъчват мъже и жени… с болести и болки…
— Ох, това са глупости, Конал, стига толкова. Магьосничеството е просто манипулация на съзнанието.
— Не съвсем — отвърна търпеливо той. — Това е злоупотреба със способностите ти. Това е печелене на предимство от твоите… предимства. Но продължавай нататък.
Те не се притесняват да извършват и най-гнусните… — започнах да се запъвам на думите, повече от отвращение, отколкото от незнание — … най-гнусните абоминации и жестокости, като така нарушават божествената повеля и стават причина за скандал…
— О, моля те, Конал. Да предположим, че точно божествената повеля ме е дарила…
— Опа, стига! — прекъсна ме той със смях. — Тук няма нищо лично, Сет. Това са просто родова памет и истерия, гнусни съзнания, страх от природата и от собствената им натура.
— Значи няма никакво значение какво правим?
— Не, богове. Ако бях излекувал проклетото бебе, щеше да е още по-сигурно, че ще ме помислят за вещица. Сега не е чак толкова зле. Трябва само да си мълчим и да си дължим главите ниско наведени, но тази вещерска треска ще мине и замине. Също като прилива или като някоя болест. Ако ни достигне и тук обаче, няма да е достатъчно да се спотайваме от погледите им. Ще трябва да бягаме.
Аз ударих с ръка по книгата.
— Ти сам го каза. Дори жрецът — свещеникът — не вярва на тези глупости. Това са крайности!
— Стигна ли до трета част?
— Не, замотах се във втората част и онова, в което сме се забъркали. Всички тия промени във формата и сексуални отклонения. Какви си ги вършил зад гърба ми, егоистичен просяк такъв?
— Ха! Знам, че няма да ти е приятно, но трябва да прегледаш и третата част. Там мъченията и смъртта са задължителни. При лова на вещици се приемат всякакви свидетели и мотивите им нямат значение. Религиозните инквизитори имат основната дума, не се задават никакви въпроси. Ето. Маклауд е закон сам по себе си, но погледни в този откъс.
Аз отново взех книгата.
Инквизиторите имат власт да мъмрят, да затворят и да накажат всеки човек за извършената абоминация, по всякакъв начин, какъвто преценят…
Преглътнах тежко.
— Сега искаш ли момичетата да те забелязват? — попита ме сухо той.
— Искам да си отида у дома — казах аз.
— Тогава нека се държим прилично. Един ден Кейт ще си спомни за нас и ние ще трябва да й целунем ръка и да се закълнем във вярност, а ти, Мурлин, ще трябва да го направиш без онази твоя саркастична усмивка, също като мен. А дотогава трябва просто да оцелеем, нали?
— Да — отвърнах аз.
— И да благодарим на Воала — добави той, — дори ако трябва сами да се погрижим за съществуването му.
Аз дори успях да се засмея.
13
Имах нужда от въздух. И двамата имахме. Конал не искаше да мисли за мъртвото дете; аз не исках да мисля за носталгията ми и за това колко ме беше страх. Така че направихме онова, което вършехме винаги, когато бяхме нещастни. Отидохме на лов.
Или, както би се изразил Маклауд: отидохме да побракониерстваме.
В онези години имаше много повече гори, красиви, мрачни, пълни с живот. Ловът беше лесен, стига да проявяваш достатъчно дискретност. Дивечът беше разрешен за много от простосмъртните и от него имаше в изобилие: зайци, птици, всичко. Когато имахме възможност, двамата с Конал предпочитахме сърнешко — харесвахме дебненето и преследването също толкова, колкото миризмата на печено и тежестта в пълните ни стомаси. И тъй като зимата тъкмо започваше, предпочитахме скритият ни склад за храна да бъде добре зареден.
Онзи ден нямахме кой знае какъв късмет, но се чувствахме добре навън, далеч от селището, смъртта и болестите. Когато се отдалечахме достатъчно от онова, което определяха като цивилизация, или сърната се оказваше на непосилно разстояние от нас, обикновено намирахме някое сечище и се биехме с пръчки вместо мечове или тренирахме стрелба с лъкове и хвърляне на ножове. Защото не спирахме да си повтаряме, че един ден ще се приберем у дома и няма да е зле да помним всичко, което сме научили.