Няма да е зле да можем да се бием и да защитаваме по-добре самите нас и нашата крепост. Това никога не го произнасяхме на глас.
Ако някога стигнехме твърде далеч по време на лов, аз често откривах места, подходящи за дом: тук стръмна скала, там устие на поток, морско езеро, навлязло в сушата. Този свят толкова приличаше на нашия — само градовете и фермите, и хората бяха толкова ужасно различни.
Странно: поставях под въпрос съществуването на бога, но никога на Воала. Никога не съм се чудел защо просто не мога да протегна ръка и да докосна моя дом, защо е тъй пълно отделен и скрит от мен и в същото време мога да зърна очертанията му като някакъв призрак в другия свят. Това беше просто някакъв мираж, но аз знаех, че след два дни път щях да достигна до портала и трябваше само да мина през него, за да се озова отново у дома, обратно в истинския свят.
Но не можех да го направя. Не и докато Конал беше длъжен да остане тук. Понякога ми ставаше смешно как така мога да обичам друго човешко същество повече, отколкото обичах дома си — домът, който ме беше приел, когато никое друго човешко същество не бе пожелало да ме докосне. Така беше — бях готов да се откажа завинаги от дома си заради Конал. Това не се вписваше особено в имиджа, който си бях изградил, но единственото, което можех да направя по въпроса, беше да се засмея.
— На какво се смееш? — Конал се беше излегнал в тревата и гласът му прозвуча твърде сънено, за да е наистина заинтересуван. Надвисналите скали увенчаваха високия хълм; в подножието му се ширеше гората, прорязвана от златни лъчи, и върховете на боровете блестяха на слънчевата светлина. Оръжията ни лежаха на земята, където ги бяхме захвърлили, за да се попечем на късното следобедно слънце. Аз седях облегнат на гладката сива скала; харесваше ми как студенината зад гърба ми контрастира с топлината на слънцето върху гърдите и лицето ми. И двамата бяхме боси, както винаги, когато ходехме на лов и аз усещах как някакъв паяк лази по пръстите на краката ми. Размърдах ги и насекомото скочи в тревата.
— На нищо — отвърнах най-накрая аз. — Просто съм щастлив, това е.
Той ме стрелна с поглед.
— Най-накрая? Добре.
Отново се засмях.
— Ще бъда още по-щастлив, когато се махнем оттук.
— Аз също. — Той изведнъж се надигна и седна. — Ш-шт. Чуваш ли?
Замръзнах. Подухваше съвсем лек вятър, който едва поклащаше върховете на боровете. Чувах малките животинки, които вършеха делата си в горския шубрак, както й далечното ромолене и плискане на спокойното море. Дочу се слаб тъжен хленч…
Хленч.
Погледът му срещна моя, после се премести над рамото ми.
— Скалата — каза той.
Тя не беше една, а няколко, притиснати една към друга, като пияници, които се наслаждават на изгледа. Едната от тях беше разцепена като с грамаден меч от времето и климата; от двете страни на разреза все още се виждаха съответните бляскави бели вени. Преобърнах се по корем, промъкнах се между скалите и се ослушах.
— Спря — казах на Конал, като се извърнах, за да го погледна.
— Каквото и да беше, то те чу. — Той се беше надвесил над мен с разкрачени крака. Погледна надолу и каза: — Промъкни се още малко навътре.
Запълзях като змия по корем. Това, че бях по-дребен от Конал, си имаше своите предимства; на мое място досега да се беше заклещил като коркова тапа в гърлото на бутилка.
— Погледни до лявата ти ръка.
Виждах какво има предвид. По-скоро го почувствах. Под скалата имаше малка пещера, скрита под пръстта и тревата. Пъхнах ръката си вътре. Там имаше само студена тишина, но аз усещах нещо, което трепереше в каменния мрак. Колебливо отпуснах съзнанието си и нещото изръмжа.
Изтеглих се тромаво назад, треперейки от студ. Конал ме хвана за глезените и ме издърпа.
— Ох — казах аз, докато разтърквах одраните си лакти. — Вътре има нещо, но дотам сигурно има и друг път. И гущер не би се проврял през тази дупка.
Търсенето продължи доста време; тесният вход беше добре скрит между скалите и дори аз трябваше да се наведа почти до земята, за да забележа тесния тунел. Конал изобщо не го видя. Щом се озовах вътре, установих, че мога да стоя прав. Пещерата беше доста голяма и през процепите в скалите проникваше слаба светлина. Очите ми бързо се приспособиха и вече можех да виждам.