— Изводът е — каза мрачно той, — че Воалът ни е нужен. Нямаме друга защита. Не трябва да го приемаме за даденост.
— Нали каза, че Кейт не може да му повлияе по никакъв начин?
— Тя няма да спре да се опитва. Двамата с теб ще я откажем от това й намерение.
— Ох — изпухтях. Проклятие. Аз да не съм му някакъв дипломат? Понякога си мислех, че брат ми не може добре да преценява хората. — Агнес не знам коя си — напомних му с въздишка.
— Агнес Сампсън. Образована, уважавана, но това изобщо не й помогнало. Кралят наредил да бъде измъчвана.
— Тогава нека гние в ада на собственото си въображение — казах аз и ударих с ръка по неговата „Демонология“. — Само един малоумник би повярвал на показанията на изтезаван свидетел.
— Да, но за нещастие мъченията не се отразили добре на Агнес Сампсън, тя полудяла и казала на краля, че знае какво е рекъл на булката си в сватбената нощ. И му го повторила, дума по дума.
Изцъках през зъби.
— Това не е особено трудно.
— Трудно е, ако не си наполовина Ший, идиот такъв. Тя не е знаела, че е, не е знаела, че може да чете мислите му. Така че в началото Джеймс е започнал като скептик, а е завършил, пишейки проклетата „Демонология“.
— А с нея какво е станало?
— Удушена и изгорена. Късметлийка.
Аз повдигнах вежди.
— Късметлийка, че първо е била удушена. — Конал внезапно се изправи. — Стига за днес. Извинявай, Сет. Дойде ми малко в повече.
— Не ми се извинявай — казах аз, преглъщайки хапливите думи.
— Имам малко работа — в селото. Ще се видим ли в кръчмата? — Той вдигна Леа от краката си.
— Да.
Брандир беше сгащил въжето си в ъгъла. Докато наблюдавах неподвижната му стойка, напрегнатите мускули, внезапното убийствено замахване с лапа, си помислих: той ще стане страхотен ловец. Ако оцелее.
Протегнах ръце и той скочи щастливо към тях. Отворих с ритник задната врата и го изнесох навън, а Леа припкаше по петите ми.
— Хайде в дупката си, любими мои. Също като нас.
— И той изгубил мъжката си сила, казвам ви. Изгубил я! И то в сватбената си нощ!
Мъжете в ъгъла сигурно се бяха наливали с уискито на Ма Синклер от часове. Разказвачът не можеше да задържи слюнката си зад почернелите си зъби и обливаше другарите си с пръски, докато удряше с юмрук по масата. Но те бяха толкова пияни, че изобщо не му обръщаха внимание. Добре поне, че онзи с цигулката беше спрял да я тормози.
Аз очаровано ги наблюдавах, облегнат на бара, докато Ма Синклер ми вадеше бутилка от доброто уиски. Златният й зъб проблесна от ухилената й уста, а аз изкривих лице в преувеличено недоверие. Нямаше смисъл да се намесвам в разговора. След не много дълго половината от тях щяха да се натръшкат в несвяст по пода.
Ма Синклер обаче не се сдържа.
— Вярно ли, Уилиям Макийн? — извика тя към другия край на помещението. — Аз доколкото разбрах, въобще е нямало какво да губи.
Това й спечели мрачен поглед от Черните зъби.
— Дръж си езика зад зъбите, жено.
Понечих да му отвърна, но някой ме изпревари: един дребен арендатор, който живееше по-нататък в долчинката. Той седеше сам в тъмния ъгъл, надвесен над чаша бира, но вдигна глава и погледна към шумната маса.
— А ти се дръж по-прилично, Макийн. Родрик Мор се напи като глупак на сватбата. Нищо чудно, че не е направил нищо през нощта.
Носът и бузите на Черните зъби се зачервиха от гняв.
— Родрик Мор беше прокълнат от вещица!
— Такова нещо няма, лековерен глупак такъв.
Макийн изрева от яд и се надигна олюлявайки се.
— Тъй ли, Маккинън? Осмеляваш се да ме наричаш така в лицето?
— Току-що го направи — сопна му се Ма Синклер. — Сега сядай долу, Уилиям, или повече кракът ти няма да стъпи тук.
Мъжът изръмжа и успя да седне на мястото си, преди да се е строполил на земята.
— Само слугите на дявола твърдят, че няма вещерски проклятия — промърмори той.
Този път Маккинън се надигна заплашително.
— Ще се осмелиш ли да го повториш отново с мъжки глас?
Неколцина от останалите се спогледаха неспокойно; едва ли смятаха, че Макийн има някакви шансове да остане достатъчно дълго на крака, за да може да бъде ударен. Атмосферата вече не ми харесваше, а щом видях разтревоженото лице на Ма Синклер, изгубих желание и да се включа в кавгата. Мъчителят на цигулката надигна нервно инструмента си и изкара няколко погребални ноти от нещастните й струни. В този миг разбрах, че вече не издържам. Тръснах чашата си на бара и отидох до него, протягайки ръка. Той се сепна и отпусна лъка.