— Пфу, не му я давай! Него хич го няма в главата! Това е братът на ковача.
— Това не значи, че не може да свири — обади се друг.
Ма Синклер ме гледаше с лошо предчувствие, но аз й намигнах, без да свалям глупавата усмивка от лицето си. Тя сви рамене, сякаш искаше да каже: „С твоите камъни по твоята глава“.
— Да, дай му я, Джон — извика той. — Не ща да ти слушам стърженето. Неговото едва ли ще е по-зле.
Неохотно и с презрение Джон ми подаде цигулката и лъка. Аз изкарах една пробна, дрезгава нота от нея, която накара Макийн да прихне от смях и да засипе отново другарите си със слюнка. Последва нов дрезгав тон, този път по-мелодичен, и инструментът ми проговори. Горката цигулка, вината не беше нейна. Затегнах един от ключовете й, изпробвах още един дълъг тон и се усмихнах. Тя харесваше докосването на пръстите ми. Протегнах единия си крак напред, подпрях се на тока на обувката, поставих инструмента под брадичката си и засвирих.
Мисля, че досега не бяха чували нищо такова. Те си имаха техните джиги и рилове, които, бяха доста жизнени, но в тяхната музика не се усещаше размазващият див ритъм на нашата песен, която ти влиза в гърдите и кара сърцето ти да бие силно, а кръвта да кипне. Гледах ги и се усмихвах, а те ме зяпаха с отворени уста. Но независимо дали харесваха музиката ми или не, аз виждах как краката им потропват по пода, а пръстите им барабанят по масата. Не бях най-добрият цигулар в моя клан, не бях свирил и от доста време, и когато най-пияният от тях се надигна и се впусна в тромава джига, се разсмях, представяйки си как Реил щеше да ги накара да танцуват, докато не си изпочупят краката.
Ма Синклер ме гледаше със смесица от признателност и възхита; Маккинън седеше като хипнотизиран и от главата му бяха изхвърчали всякакви мисли за бой. Аз бях влязъл в крачка и свирех като дявол, като техния Дявол, техния Анти-бог. Простосмъртните казваха, че той е баща и повелител на всички Ший: така си мислеха те за нас. Ние не бяхме Хората на мира: ние бяхме Низвергнатите, Ангелите на Ада, непоправимо зли. Обърнах гръб на тълпата и изведнъж се изпълних с гняв, който се вля в цигулката, докато тя не започна да вие като демон. Тогава се изсмях силно и отново се обърнах с лице към тромавите ми танцьори. Макийн отстъпи толкова бързо назад, че падна по гръб.
Сега всички се смеехме, дори Макийн. Студ обгърна тялото ми, но аз не осъзнах, че вратата на кръчмата е отворена, докато нещо още по-студено не прониза съзнанието ми.
— Престани.
Цигулката изпищя и замлъкна, и тишината се спусна над помещението като замръзнала плащеница. Когато Конал взе инструмента от ръцете ми, аз го погледнах с триумфална усмивка.
— Привличаш вниманието към себе си? — промърмори той и я тикна в ръцете на Джон Скапания Свирач.
— Момчето е добро — промърмори Джон, страхувайки се да ме погледне.
— Ха! Момчето не би трябвало да има такива умения. — Това беше Макийн, но когато Конал се обърна към него, той изсумтя и отмести поглед.
Маккинън не можа да се сдържи.
— Ти си глупаво същество, Макийн, ти и глупавите ти приказки. Само допреди миг щастливо тръскаше дебелия си задник…
Нещата може би щяха да се влошат, но в този миг в стаята влетя една жена, която в бързината си не обръщаше внимание, че полите й се търкат в калта. Кристин Маклин, селската клюкарка: вечно кисела лелка, която обичаше първа да научава всичко. Новините сигурно бяха добри или поне си заслужаваха. В противен случай кракът й нямаше да стъпи в кръчмата; бях подочул възгледите й за онези от нас, които го правеха и тя шумно изразяваше неодобрението си към онази жена Синклер и незаконните й казани за уиски.
Тя изсъска развълнувано няколко думи в ухото на плешивия си съпруг и аз забелязах как сърдитите му очи се разширяват от изумление. Новините бързо се разнесоха, мъжете наскачаха и бързо се прекръстиха, забравяйки, че не би трябвало да го правят. После бързо скриха ръцете зад гърбовете си и се спогледаха виновно. Шепотът премина в мърморене, което прерасна в силен груб шум.
Конал ме хвана за ръката.
— Да се махаме.
— Какво става? — Аз грабнах бутилката с уиски. Определено имахме нужда от разтуха.