— Нищо хубаво. — Той стисна ръката ми и ме повлече след себе си към изхода, промъквайки се покрай тълпата, която беше започнала да се стича към пазара.
Аз го наричах пазар, но там никога не беше имало истински пазар; хората просто разменяха храна и пиво, сечива и умения. Той представляваше просто утъпкано празно пространство пред църквата, между кирпичените къщи и мелницата. Без да пуска ръката ми, Конал рязко спря и ме бутна назад.
Жрецът лежеше по гръб, с глава върху дигата, която ограждаше църквата. Той продължаваше да се гърчи и тресе, докато тълпата се събираше около него. Малко след като пристигнахме, спазмите спряха и той остана да лежи там вцепенен.
Конал изруга под носа си.
— Нещо не е наред — промърмори той. — Сет, това не е редно. Прилича на…
Гласът му рязко секна, когато някой го блъсна напред и аз бях повлечен заедно с него. Конал погледна стреснато през рамо, но нямаше начин да разбере кой го е блъснал. Нечий глас, който не можах да разпозная, извика:
— Ето го ковача! Той е лечител.
— Да, така е! Пуснете го да мине!
Конал пусна ръката ми и ме бутна назад към хората, за да застане сам до трупа на жреца.
Клюкарката Маклин стоеше някъде до мен; можех да чуя гласа й.
— Падна по гръб, изведнъж. Като дърво. Никога не съм виждала нещо такова. Даже не можа да извика, горкият. Притисна ръце към лицето си, сякаш беше поразен от гръм и така си отиде.
Тя се наслаждаваше на случилото се с цялото си сърце, дъртата крава.
— Тук има нещо неестествено — изръмжа нечий глас зад мен.
— Това не е първото неестествено нещо, което видях днес. — Макийн ме стрелна с поглед и се ухили гадничко.
— Припадък — подхвърли някой. — Удар.
Очите на жреца бяха широко отворени, но в тях не се виждаше капчица светлина, те бяха изпразнени от съдържание. Забелязах как ръцете на Конал леко треперят, докато спуска клепачите му, но се наложи да опита няколко пъти — очите не се затваряха, сякаш жрецът не можеше да повярва какво му се е случило. Докато наблюдаваше действията на Конал, тълпата утихна. Най-накрая той успя да спусне клепачите и очите останаха затворени. Той колебливо отмести ръце.
— Значи нищо не може да се направи? — Беше мелничарят. Убиецът на вълци.
Някой промърмори нещо в другия край на тълпата. Не можах да чуя думите му, но някакъв глас изрази тъжното си съгласие:
— Да. Адски си прав.
— Мъртъв е — каза Конал и се изправи. Поколеба се за миг, сякаш реши, че пропуска нещо, после отстъпи назад и притисна гръб към първата редица зяпачи. Кристин Маклин, която си беше пробила път напред, за да вижда по-добре, отново направи с пръсти онова прекръстващо движение пред гърдите. Останалите започнаха да се споглеждат и последваха примера й.
Конан изруга тихо под носа си.
— Пристъп? — попитах го аз, когато той отново ме повлече към къщи.
Той замълча за миг, поглеждайки през рамо. Отново никой не ни наблюдаваше. Всичко пак беше наред. Поне така си мислех.
— Възможно е. Да вървим.
Но явно не всичко беше наред. Познавах Конал много добре.
— Какво има?
— Проблеми — каза Конал и се изплю на земята. — Да вървим.
15
Лесно беше да се каже да не изпъкваме много. Трябваше да бъдат свършени толкова много неща, да се купува хляб и бира, да се ловува. Не можехме вечно да стоим далеч от селото, но прекарвахме в него колкото се може по-малко време. Притеснявах се за Ма Синклер, но известно време не посмях да стъпя в кръчмата.
Изглежда, селото не можеше да живее без божи човек и още преди старият свещеник да е изстинал в земята, се появи нов. Виждахме го наоколо: проповядваше мрачното си евангелие, мръщеше се на флиртуващите девойки, притискаше кокалестите си длани пред гърдите в молитва, но не стъпваше в кръчмата, както правеше предишният жрец. Този беше доста по-млад, макар че от изпълнената му с достойнство походка и морални висини човек би си помислил, че е живял по-дълго и от Ший, но никога не е обичал нищо.
Ние така и не отидохме на служба в малката мрачна църква; никога не бяхме ходили и нямахме намерение да започваме сега. Освен това пристигането на жреца съвпадна с болестната епидемия в селото. В началото дори Конал и аз се оказахме с треска и гадене, сякаш болестотворните миазми бяха плъзнали из цялата долина и не можеха да се разсеят. Ние не се разболяхме от чумата, ако наистина беше чума; просто не бяхме свикнали да се разболяваме и Конал ми се струваше още по-изнервен. Той мърмореше, че хората от долината го смятат за лечител, че не знае каква е тази болест и какво да прави с нея, затова няма смисъл да си показва носа навън. После го чух да мънка нещо под носа си за вина, за лъжа и че по-добре да си държим устата затворени и да не изпъкваме много.