Не беше чума. След няколко седмици болестта отмина и животът в долината се върна в нормалното си русло. Ние преглътнахме лошите си предчувствия, посещенията ни в селото зачестиха и правехме всичко възможно да не обръщаме внимание на религиозните тиради на жреца, които той изнасяше на калния пазар. Стараехме се да не изпъкваме много и вярвахме във Воала. И аз почти бях забравил за свещеника, почти се бях научил да не се притеснявам от проповедите му за божия гняв и собствената му омраза, когато един ден той прекоси долината, мина през брезовата горичка и почука на вратата ни.
Конал се стресна, изпълнен с подозрение, но нямаше как да изгони човека. Жрецът се намъкна предпазливо в черната къща, на лицето му беше изписано презрение, което не можеше да прикрие, и той сумтеше от отвращение. Този мъж беше най-кокалестото създание, което бях виждал през живота си. Бледите му очи имаха жълтеникав оттенък, кожата му имаше цвят на пергамент, косата му беше рядка и изтощена. Само боговете знаеха — е, поне неговият бог — как беше успял да омагьоса селото и долината.
— Добър вечер, братя мои. — Той се усмихна. Усетих как ми се повдига; не му се усмихнах в отговор, но Конал сграбчи ръката му, погледна я и я пусна бързо, сякаш беше хванал змия.
— Не съм ти брат — изтъкнах аз.
Той ме изгледа, без да каже нищо, достатъчно продължително, за да ме накара да се размърдам от неудобство. Когато не сипеше омраза и гняв, гласът му напомняше шумоленето на вятър през мъртви листа.
— Ти си глупакът, нали? — Той ми се усмихна заговорнически. — А може би не си, а?
Конал беше отстъпил леко назад към дървения стол и аз знаех защо, но може би точно това му движение ни издаде; може би просто Брандир не можа да потисне недоверчивото си изръмжаване. Леа го перна с лапа, но вече беше късно. Аз погледнах разтревожено към жреца, но той просто се наведе и погледна замислено към палетата под стола, след което отново се изправи.
— Какъв странен избор на… — Той се поколеба и облиза горната си устна, — … домашни любимци.
Знаех, че мъжът щеше да каже, нещо друго, но той подбираше думите си много внимателно.
— Много мило, че ни посетихте, отче — каза машинално Конал.
— Моля — усмихна се мъжът. — Не ме наричай отче. Аз съм пастор на моето стадо. Нямам никакви идолопоклоннически амбиции.
— Не. — Конал се изчерви и ме погледна. Аз завъртях очи. През цялото време знаех, че той допуска грешка: опитваше се да разбере тези хора и техните мутиращи теологии, онзи техен бог, който не можеше да реши какво иска. Тихичко му го казах, но той дори не ме погледна. Просто изглеждаше нещастен.
— Не сте идвали на църква — каза жрецът. — Нали знаете, че присъствието е задължително?
— Да, отч… ваша свет… свещенико — успя да изрече неуверено Конал.
— Разбира се, вие сте нови тук, затова ще проявя снизхождение. — Той огледа от глава до пети дрехите ни. Аз отказвах да нося грубите риза и шотландска пола на селянин; намирах ги за грозни и неудобни, макар че според селяните си бяха доста практични. Накрая дори Конал се предаде и също като мен се върна към ризата и панталоните, направени от кожа или вълна. Притесняваше се, че ще се набиваме в очи, но удивените погледи секнаха след малко повече от седмица. Свикнаха с нас. А аз свикнах с Воала. Всъщност дори започнах много да го харесвам.
Но този мъж ни беше забелязал. И изглеждаше така, сякаш няма намерение да ни остави току-така. Усетих как горната ми устна се нацупва, затова побързах отново да приема неутрално изражение.
— Духовният презвитериански съд излезе с декрет — обяви той с тънка усмивчица, — че онези, които не посещават неделните богослужения, трябва да бъдат наказвани на стегалката.
Двамата просто го гледахме със зяпнала уста.
Той се обърна и погледна изпитателно Конал.
— Чувам, че често си правил компания на моя… предшественик.
— Да — отвърна Конал.
Жрецът тихо цъкна с език.
— Преподобният Дъглас не е проявявал особена страст в прилагането на божията воля. Откакто пристигнах, свърших толкова много работа.