Выбрать главу

— Лошо — казах аз. — Трябва да си почивате. Елате в кръчмата.

Погледът, с който ме стрелна, беше неочаквано открит, и ненавистта в него бликаше с кристална чистота.

— Уискито — изсъска той — е абоминация. Хората в тази долина признаха греха си и осъзнаха, че се намират в смъртна опасност. — Жрецът изкриви устни. — Надявам се, че скоро ще мога да кажа това и за вас.

Не трябва да плюя. Успях да се удържа да не се изплюя в краката му. Конал кимна и промърмори още някакви учтивости, а когато най-накрая хлопна вратата зад гърба на жреца, той затвори очи и въздъхна така, сякаш не си беше поемал дъх, откакто мъжът прекрачи прага ни.

Брат ми се обърна към мен.

— Виждал ли си някога този човек на слънчева светлина?

Намръщих се.

— Сигурно. Нали е лято. Пък и той по цял ден обикаля из долината.

— Имам предвид дали си го виждал изложен на слънчевите лъчи?

Замислих се.

— Не знам. Какво имаш предвид?

Той сви рамене.

— Нищо, в главата ми се въртят разни мисли. Не съм съвсем сигурен. Не се притеснявай.

— Да бе, да.

Той изведнъж ми се ухили. Това ми хареса, радвах се да го видя отново в старото му амплоа. Подобно нещо се случваше все по-рядко, но винаги, ми действаше успокояващо. Уплашеният Конал караше и мен да умирам от страх.

Не знаех как ще се отървем от безконечните, затъпяващи ума църковни служби, но Конал трябваше да намери начин. Заклех му се, че ако трябва да търпя смърдящите на сяра убеждения на онзи човек, ще си прережа собственоръчно гърлото и така ще се спася от нещастието си. Дългият живот си е дълъг живот, казах аз на Конал, но пък трябва да си заслужава да се живее.

Конал смяташе, че трябва да се примирим. През живота си не бях се примирявал с нищо, с изключение на проклетите му образователни амбиции. Обичах го и знаех, че го прави от най-добри чувства, но съвестта си беше моя.

Цяла седмица размишлявах върху това, докато главата ми не започна да пулсира от болка. Исках жрецът да забрави за нашето съществуване, исках да се изтрием от спомените му, както ставаше при останалите, но нищо не се получаваше. Бледите му очи ме откриваха винаги, когато се озовавах в селото, и той се усмихваше.

Страхувах се от него.

Но нямаше да се примиря. Животът ми вече не ми принадлежеше, но душата ми си беше моя и аз отказвах да го направя. Не исках да ме сложат в стегалката, не исках да ме шибат с камшик и най-вече не исках да се карам с Конал. Той беше моят капитан и имаше право да ми нареди да го направя, способен беше да ме просне в безсъзнание на пода и да ме завлече до църквата. Но ако капитулирах пред този жрец, аз щях да изгубя нещо, което имаше огромна стойност за мен и което никога нямаше да си върна. Отстояването на собственото мнение си заслужаваше изтърпяването на един як бой от Конал или от жреца. Но не бях сигурен дали щеше да се размине само с това и да, много ме беше страх.

Последната ми сутрин в селото беше в една събота. Помня я, защото стиснах зъби и се мобилизирах да се изправя срещу моя капитан същата вечер или, ако не успеех да събера смелост, в неделя на разсъмване. Бях отишъл там сам; трябваше да се тегли чоп за най-добрите дрехи следващата година, да преговарям за заема на общинското рало, да определя цената за подковаването на конете. Бях отишъл да купя и малко бира и уиски, и малко смелост заедно с тях.

Бях толкова напрегнат и неспокоен, че без малко да не чуя мъжете. Но слава на боговете, вниманието ми беше привлечено от един глас: оплакващия се глас на Макийн.

— Тя е проклета измамница. Разрежда бирата и продава твърде скъпо онова нейното калпаво уиски.

Спрях се, но те не ме забелязаха, така че се шмугнах в сенките. Беше ми пределно ясно кого одумват, но онова, което ме обезпокои, бяха ниските им, приглушени гласове и бързите погледи през рамо. Това не бяха просто оплаквания на мъже, които биха отишли право в кръчмата и биха се оставили с радост да бъдат измамени отново.

— Да — рече друг. — И онова, което Родрик Мор ти каза, е чистата истина, Уилям. Жени като тази са заплаха за всички добри мъже. Просто има такива, които не искат да чуват и не искат да знаят за опасността. Това е.

— Да, глупаци! Чак когато собствените им деца се разболеят, когато собственото им мляко се вкисне, когато болестта връхлети самите тях, тогава ще го забележат. Те не се интересуват от нещастието на другите хора: не и докато не им се случи на тях и тогава много съжаляват. Добре, но аз няма да стоя и да гледам как съсипват съседите ми.