— Ти си добър човек, Уилям Макийн. Прав си, време е праведните мъже да вземат всичко в ръце. Аз съм с теб. — Едрият червенокос мъж плесна дебелата ръка на Макийн. — Ще идем да намерим момчетата на Шоу. Те ще искат да участват.
— Аз отивам да наблюдавам мястото — каза сериозно Макийн. — Не бива да й позволяваме да се измъкне, а и тя може да е направила магии, които да я предупредят. Има и други села, които изобщо няма да са благодарни, ако й позволим да отиде там без да бъде изповядана, без да се покае и без да бъде наказана.
— Ще повикаш ли свещеника?
— По-късно — изръмжа един дребен мъж. — Първо да намерим момчетата на Шоу. Хич няма да са доволни, ако решим да правим нещо без тях.
Наблюдавах ги как се отдалечават, изпълнени с жажда за кръв и със самочувствие, после се облегнах на кирпичената стена и започнах да пресмятам. Тримата братя Шоу: къщата, която деляха с добитъка си се намираше на около миля нагоре по долината, но тази тълпа тука въобще не се беше разбързала. Те се наслаждаваха на момента и искаха да продължи колкото се може повече.
Конал беше казал, че ужасът от вещиците идва на вълни, като прилива. Каза, че години наред този ужас ще бъде стаяван и лека-полека ще се засилва, докато накрая не се събуди с рев като океанска буря. Конал се надяваше, че ще успеем да избегнем прилива по време на нашето изгнание.
Такъв беше брат ми, вечният оптимист.
Ма Синклер държеше сърдитото си старо пони в една пещера под малка скала, заградено единствено от стръмните склонове, сивите скали и собственото му нежелание да бяга. То ме погледна под рошавия кичур на челото си, без да спира да преживя твърдата трева, но когато го хванах за грубата грива, не се уплаши. Само преглътна тревата и ме ухапа, после аз също го ухапах и двамата бързо се разбрахме, така че аз го поведох през тесния проход в скалите.
Когато стигнах до скалите, надвиснали над селото от север, спрях и погалих понито по топлия врат. Тук, от скалите, се виждаше цялото малко селище. Никой не поглеждаше насам, освен по случайност, и аз можех ясно да видя гърба на кръчмата и Уилям Макийн, който се криеше зад нея.
Засмях се, а понито тръсна врата си и изцвили в отговор. Помръдна едното си ухо назад и ме погледна лошо. Почесах го между ушите и отметнах сивия кичур косми от лицето му. Стори ми се, че някъде дълбоко в очите му проблесна сребрист лъч, който не беше отражение на слънцето.
Повдигнах леко клепача му, за да се уверя, след което отново се засмях и пуснах кичура обратно на челото му.
— Ти пък откъде се взе? — Почесах го по врата. — От любовника? От трийсет години ли си с нея? Или той й е подарил майка ти или баща ти?
Понито откъсна още трева и я задъвка, без да ми обръща внимание.
— Мисля, че си ти.
Животното клюмна, сякаш беше работило до изнемогване, въздъхна и подгъна задните си крака. Аз огледах задния двор на кръчмата и глупака Макийн, който си мислеше, че е скрит.
— Ти не си глупаче — казах аз на понито. — Знаеш много добре какво трябва да се направи.
— Ма — казах аз, почуквайки по бара. — Трябваш ми.
Раздразнена, тя обърна гръб на клиента си.
— Какво има, момче? Заета съм, не виждаш ли?
— Трябваш ми — повторих аз. — Ела веднага. Става въпрос за понито. Понито има нужда от теб.
Брадатият мъж ме погледна.
— Ей, не можеш ли да я оставиш на мира? — Той нетърпеливо потропа с пръсти по бара.
Ма Синклер се обърна към мен. Изгледа ме продължително и сериозно, и най-накрая се усмихна. Зъбът й проблесна.
— Спокойно, Донал, момчето е дошло да помогне. А ти ще си помогнеш сам, докато се върна.
— Да си помогна сам ли? — Брадаткото не чакаше втора покана и присъствието ми вече изобщо не го интересуваше. Аз грабнах едно калаено канче от бара и поведох възрастната жена към задния изход.
В края на усойната алея, която минаваше през двора и водеше към улицата, протегнах ръка пред Ма Синклер и тя се спря. Вдигнах чантата с дрехи, пари и храна, които бях събрал набързо от колибата й, и ги хвърлих в ръцете й.
— Искаш ли да вземеш още нещо?
Тя огледа набързо съдържанието на чантата.
— Това е достатъчно. Ти си добро момче. Толкова ли е зле?
— Много. Ш-шт, един от тях се крие отзад.
— Кой?