— Макийн.
— Ох, момче. Той е доста по-голям от теб.
— Водя си помощник. — Аз пъхнах пръсти в устата си и отворих дървената врата.
Точно навреме отвън се разнесе тропотът на копита, понито се появи в двора и разтърси гривата си. Сянката на Макийн, притисната към задната част на къщата, се отдели от стената и той пристъпи напред.
Понито не беше воден кон и изобщо не приличаше на такъв, но може би беше познавало някой от тях в един от предишните си животи. И определено знаеше какво се очаква от него. Когато вниманието на Макийн сякаш беше привлечено от вратата на кръчмата, то повдигна срамежливо и изкусително глава, леко изцвили и затупа с копито по камъните. Дъртата кранта изви грациозно дебелия си врат, напърчи мършавата си опашка и за миг дори изглеждаше красива.
— Е-ех — изтананика Макийн, — а ти откъде се появи, мое гиздаво момче?
Той протегна ръка към юздата на понито, и когато пръстите му докоснаха муцуната му, моите се свиха здраво около калаеното канче. Той не погледна кончето в очите, нито обърна внимание на рязкото отмятане на главата му. Огледа го от всички страни и отвори устата му, за да погледне пожълтелите му зъби; и тогава понито, засегнато от дързостта му, захапа яростно пръстите му.
Не исках да стане точно така, нито глупакът да запищи като момиче, но набързо му запуших устата с един силен удар с канчето. Той залитна назад и се стовари по лице в калта. Улових бързо понито за юздата и набързо привързах чантата към седлото му.
Ма Синклер не се правеше на ощипана девственица; тя бързо запретна поли и когато се наведох да я повдигна към седлото, успях да зърна кюлотите й. После й подадох една манерка с вода и една с уиски, които тя бързо пъхна в колана си.
— Тръгвай — казах аз, плеснах понито по задницата и то тромаво препусна.
Когато се разделихме, слънцето вече се беше спуснало ниско над хълмовете, но ние се намирахме достатъчно далеч от долината, за да видим синевата на океана, която блещукаше на хоризонта.
— Така — каза тя. — Изглежда, никога повече няма да видя кръчмичката си, но пък ти благодаря. Ти ще се оправиш ли?
Аз се обърнах и погледнах към долината.
— Той така и не ме видя.
— Донал те видя, обаче.
— Да, но аз съм глупакът на селото. Ще решат, че ти си ударила Макийн — отвърнах аз, помръдвайки с рамене.
— Да. Вярно е, че мога и че с удоволствие бих го направила.
— Ще се оправя — повторих аз. — Ти по-добре тръгвай. Колкото се може по-далеч оттук.
Тя се наведе напред и аз усетих сухите й устни върху бузата си и миришещия й на уиски дъх върху кожата си.
— И вие се махайте оттук, ти и брат ти. Мисля, че и за вас идва времето да си вървите.
— Да. — Имах неприятното чувство, че беше права. Хванах повода на понито и стиснах възлестата й ръка около него. — Тръгвай, Ма.
Тя ме погледна и се усмихна.
— Нали ти казах.
— Какво?
— Ще бъда на ваша страна. Суеверията се оказаха верни, нали?
— Да — промърморих аз.
Гледах как тя и понито й поеха по билото на хълма; полата й беше запретната върху голите й груби крака, а понито вървеше бавно и с достойнство по обраслия с прещип хълм и гонеше досадните мухи с опашката си. Тя повече не се обърна.
Това беше последният път, когато видях Ма Синклер. Никъде не я открих жива, но не я намерих и в някой вонящ затвор, нито я чух да пищи в някоя клада, затова ми се иска да мисля, че е успяла да си намери някое друго местенце. Надявам се, че е открила някое селце, където са харесали уискито й и са нямали нищо против лечителските й умения, отварите й и красивото й съсухрено лице. Ще ми се да мисля, че е оцеляла в този лов на вещици и всички други, които последваха, но така и не можах да разбера със сигурност.
Обърнах се към селото, чиито пушеци от комините едва се виждаха в далечината, и се затичах натам.
16
Не исках отново да минавам през селото, затова реших да го пропусна и да поема по дългия път към дома. Но това не ми попречи да видя групичките хора, които се стичаха към и без това пълния с народ пазар. Докато гледах забързаните им фигури и чувах високите им гласове, които звучаха заплашително, осъзнах, че трябваше да проверя какво става. Промъкнах се край ниските стени с наведена глава.
Както правех винаги.
Жрецът беше там, застанал до една купа сено. Той не чакаше хората да се съберат и стоеше там мълчалив, но когато се приближиха до него, ги смъмри. Настойчивостта му ги накара да се разбързат още повече, уплашени, че могат да изпуснат нещо.