— Какво чакате? — извика той, удряйки с юмрук в парцаливата си стара библия. — Да дойдат посред нощ за децата ви?
Спрях се притеснено и се притаих под един мизерен сламен покрив. Думите му бяха достатъчни, за да ми настръхне гърбът. Може би предусещах какво ни чака.
— Да не би да чакате да нахранят с вашите бебета своите вълчи другари?
Тълпата изохка ужасено.
— Вече са взели едно дете — извика някой. — Бебето на Рона Маклин!
— Да! Горката ми сестра! Горкото й кърмаче! — Плачливият глас принадлежеше на Кристин Маклин. — Преподобният Дъглас я намери. Той я погреба, но не в свята земя. Бог да я прости.
— Намерил ли? — сопна се мелничарят. — Може да е бил в съдружие с магьосниците!
Наложи се да запуша устата си с ръка, за да не изругая на глас. Всички те обожаваха стария жрец. Но онова, което усещах във въздуха, беше чиста лудост.
Прекъсна ги мъжки глас.
— Чух, че не можела да го храни. Последното нещо, от което е имала нужда, е поредното кърмаче. Оставила го е до къщата на ковача само защото е чувствала угризения.
— Това е лъжа! — изпищя Кристин Маклин.
— Нощта беше студена. Детето е било болно. Не можете да обвинявате за това ковача.
— Можем да го обвиним, че го е убил! — извика мелничарят. — За да го пренесе в жертва на господаря си!
Жрецът разпери ръце, призовавайки към спокойствие.
— Ако предишният ви свещеник се е съюзил с врага, той вече отговаря за това пред Бог. Нека не се занимаваме с мъртвите. — Той замълча и бръчките между веждите му се задълбочиха. — Макар да е вярно, че смъртта му беше неестествена.
— Магия! — изсъска някой.
Някак си предусещах, че точно тази дума ще бъде изречена.
Жрецът поклати тъжно глава.
— Ако в това обвинение има някаква истина, преподобният Дъглас трябва да бъде ексхумиран и изгорен на клада. Така е речено.
— Той не трябва да се намира на свята земя! — извика някой. — Неговият господар дяволът го порази! Видяхте ли изцъклените му очи?
— Да, и не можахме да ги затворим! Нещо беше уплашило човека до смърт!
Настъпи тишина.
— Да, така е — промърмори най-накрая някой. — Той не можа да затвори очите на слугата на дявола!
Спомних си как Конал стоеше съвсем сам и безпомощен пред тялото на жреца, опитвайки се да затвори изцъклените му очи и изведнъж ужасно ми се догади. Но не смеех да издам и звук. Отстъпих назад в сенките и точно тогава жрецът вирна глава и ме погледна право в очите.
Усмихнах се. Помислих си, че ще ме издаде, но той замълча.
Бях готов да се развикам възмутено; за щастие някой го направи преди мен. Беше Маккинън, арендаторът, самотникът.
— Ковачът е добър човек — извика той. — И всички вие го знаете много добре!
— Така ли? — попита смирено жрецът. — Какво знаете всички вие за този непознат?
— Нищо! — извика мелничарят, стрелвайки със злобен поглед Маккинън.
— Добър човек! — сопна му се той. — Ковачът изцери децата ти! Да, и твоите също, Уилям Макийн!
Жрецът притвори очи, сякаш бе ужасно наскърбен.
— А-а-ах…
— Дали са били церове? Или е било магия? — попита една жена вместо него.
Жрецът се обърна към Макийн, който стоеше вдясно зад него. Изражението на лицето му показваше смесица от наранена гордост и злобна омраза, макар да беше скрито от окървавената превръзка на главата му. Ръката му също беше превързана.
Очевидно не го бях ударил достатъчно силно.
Жрецът го посочи с дългия си пръст.
— Това е един добър и уважаван мъж — каза тихо той. — Разкажи ни историята си, Уилям.
— Смятахме да се изправим срещу вещицата, която беше омагьосала Родрик Мор — каза мрачно той. — Пивото не е единственото нещо, което вари тази жена. Аз стоях на стража…
— Наблюдавал си я, докато бандата ти се събере, дебел страхливецо — извика Маккинън.
Макийн го изгледа намръщено.
— Не се меси в това, Малкълм Маккинън. Нищо не разбираш от вещерски работи!
— Вярно е. Но дори ти да го обвиниш за вещер, за това си има съд. Земевладелецът трябва да чуе обвиненията! — Маккинън беше упорит кучи син. Горкичкият!