— Винаги сме имали проблеми. — Казах го просто с намерението да се успокоя.
— Не, този път е по-различно. Трябва да се махнем оттук или ще умрем. Магьосничество и ликантропия? Срещу това няма защита.
— Съжалявам. За старата жена.
— Стига глупости. Правилно си постъпил. — Той ме погледна с лека усмивка, която не можеше да скрие страха му. — Този път ще го направят както трябва. Те идват за нас.
— Какво да правим?
Той сви рамене.
— Трябва да се върнем у дома. Всичко зависи от милостта на Кейт, но не можем да останем тук.
Усетих как изстивам.
— Но Кейт…
— Не може да ни навреди повече от свещеника. Да се махаме оттук. — Той започна да хвърля малкото ни принадлежности в една торба, докато аз вадех мечовете и ножовете ни от сламения покрив, обсипвайки пода със слама и миши изпражнения.
— Зарежи ги. — Той грабна чувала, с който ги увивах, и сам се зае с тази задача. По слепоочията му беше избила пот. — Вземи Леа и Брандир. И внимавай никой да не те види.
Отворих разнебитената врата на къщата, но той ме спря.
— Никакви мисловни разговори, Сет. Отсега, докато се приберем у дома. — Очите му срещнаха моите и преградата в съзнанието му падна като желязна врата; след това той отново се зае с оръжията, а аз се обърнах и побягнах.
Хълмът беше предателски стръмен, обсипан с разпръснати брезови дървета и изпъкнали камъни, обрасъл с гъста орлова папрат, но аз го познавах като пръстите на ръката си. Краката ме боляха, въздухът не ми стигаше, но успях да стигна до пещерата за рекордно кратко време. Разгърнах клоните на храстите, дочух тихите звуци отвътре и ги повиках:
— Леа, Бран…
Пълно заглушаване, беше казал Конал. Щом се сетих за това, веднага се ядосах на себе си. Спуснах преградата, коленичих до прикрития вход и усетих как един предпазлив нос докосва ръката ми.
— Брандир. — Почесах го по гушката. — Трябва да тръгваме, любов моя. Ела.
Зачудих се как ще успея да ги убедя да влязат в плетената торба, когато не можех да използвам ума си, за да ги успокоя. Докато обмислях как да стане, козината на Брандир настръхна и той изръмжа.
Полазиха ме тръпки.
Леа нетърпеливо се опитваше да си пробие път навън, побутвайки Брандир. Сложих длан на главата й.
— Тихо, дъще на земята. Тихо.
Обърнах се, все още на едно коляно, и се загледах през дърветата. Знаех си, че ще чуя гласове. Хладният летен бриз разклати клоните. Над тях сивееше късче небе, покрито с облаци, но нямаше капчица дъжд, нито мъгла. Чуваха се птичи песни.
Потреперих.
— Връщайте се вътре — казах аз на вълците. — Обратно. Стойте там.
Леа изръмжа раздразнено.
— Върни се — казах й ядосано аз. — Трябва да останеш тук.
Този път тя направи каквото й беше казано. Така или иначе бях свалил щита, затова реших да опитам.
— Конал!
Никакъв отговор. Само безмилостна преграда.
— Хорах!
Нищо. Потреперих и само след миг вече тичах надолу, удряйки краката си в стърчащите камъни, но без да забавям ход. Когато опушената къща се появи пред погледа ми, едва успях да се спря и да се шмугна зад една голяма сивкава скала. Сърцето ми се беше качило в гърлото; биеше като чук високо в гърдите ми, затискайки дробовете ми.
Бяха хванали Конал. Шестима яки мъже и жрецът го гледаха със задоволство. Не знам дали се беше опитал да се бие, но сега лежеше по гръб, със завързани китки и окървавено лице, докато те го влачеха към талигата. Той беше в съзнание, но щитът в съзнанието му не помръдваше.
— Конал! — изкрещях аз.
Той примигна, сякаш главата му се беше ударила в скала, после се опита да се изправи на крака, но беше невъзможно, защото шестимата продължаваха да го влачат напред. „Страхуват се от него“ — помислих си аз. Те спряха до талигата, започнаха да го ритат в корема, после един натисна главата му с ботуш и зарови лицето му в калта. Страхливци, проклети страхливци. Докато той риташе и се бореше за въздух, те омотаха една верига около оковите на ръцете му, привързаха го към талигата и се отдръпнаха назад. Единият плесна понито по задницата, то отметна глава и дръпна талигата напред. Конал се олюля и след това тръгна, препъвайки се, след талигата.