Щяха да го оставят да върви, помислих си аз, и това отключи невъздържания ми гняв. Знаех едно нещо: нямаше да отведат брат ми, не и преди да се сбия с тях.
Затичах се по-бързо от всякога, движех се приведен и тих, прехапал горната си устна. Дъвчех я толкова яростно, че усетих вкуса на собствената си кръв, но това не ме интересуваше; не можех по никакъв начин да успокоя гнева си, затова трябваше да стигна до тях, преди да ме е връхлетял напълно. Знаех си, че ще ги настигна. Нямах друг изход. Днес щяхме да загинем или ние, или те. Постепенно ги приближавах, промъквайки се през брезовата гора, надолу по склона.
Те не ме виждаха. Поне така си мислех, докато ужасна болка не прониза главата ми. Проряза мозъка ми като студен огън; болеше толкова много, че дори не можех да изкрещя.
Помислих си, че ще ме убият. Мислех, че жрецът ще ме убие. Такива мисли се въртяха в главата ми, докато светът се завъртя около мен и бързо притъмня, и се превърна в студен мрак и оглушителна тишина, а после в нищо.
17
Чаках смъртта. Но когато тя не настъпи и когато животът и усещанията ми се върнаха обратно в тялото, предположих, че се намирам в килия. Веднага си припомних всичко. Лежах със затворени очи, неспособен да помръдна от болката, която пронизваше очните ми ябълки. Не исках да отворя очи и да видя пълния мрак. Дори не исках да си поема дъх, за да не помириша мръсотията, покварата и страха.
Под отеклата ми буза се усещаше студена мокрота: бях я очаквал, но не и свежия въздух и богатия аромат на земя и гнили листа. Вместо тежка тишина край мен пееха птици и се долавяше леко шумолене, което може би беше бриз. Усещах дъха му върху кожата на отпуснатата ми ръка и това ме накара да я свия в юмрук.
Пръстите ми докопаха мокри листа и начупени клони. Пуснах ги стреснато и отворих очи. През клоните над главата ми се процеждаше дневна светлина. Отново затворих очи заради пронизващата болка в главата. След това се насилих да ги отворя широко.
Лежах на мястото, където бях паднал, под брезите. Не знаех колко дълго съм бил в безсъзнание, но разяждащата ме жажда и хапещият глад ми подсказваха, че е минало доста време. Макар да беше лято, все пак се намирахме в Шотландия, а аз бях лежал на студената земя твърде дълго. Костите ми се бяха сковали от студ. Изведнъж се разтреперих силно, осъзнавайки, че не жрецът ме беше повалил. Той нямаше силата да разкъса щита ми, сякаш е най-обикновена паяжина. Конал го беше направил.
Когато се изправих, се тресях неконтролируемо и едва не се строполих отново на земята. Вкопчих се в един клон, опитвайки се да се задържа на крака. Беше ми невъзможно да се движа. Отпуснах се на четири крака и започнах дългото и болезнено пълзене обратно нагоре по хълма. Не ме е срам да призная, че плачех. Студът прерязваше тялото ми като с нож; движението беше истинско мъчение. Мозъкът ми се беше подул двойно и се опитваше да се освободи от ограниченията на главата ми. Мислех си, че никога повече няма да почувствам топлина. Което никога не би се случило, ако не бяха отвели брат ми.
Отчаяно исках да се стопля, но се страхувах от това. Ако започнех да чувствам топлината, щях да се отпусна блажено на земята и тогава щях просто да си умра там. Знаех го, бях го научил още като много млад. Не спирах да си го повтарям отново и отново, докато механично движех ръцете и краката си. Бях изпаднал в някакъв транс, когато ръката ми изведнъж плесна в плитка студена вода.
Между скалите се забелязваше слаб проблясък: разпознах хилавото поточе, което течеше покрай пещерата. Гърлото ми пламтеше и въпреки студа, който пронизваше тялото ми, аз се стоварих върху мократа трева, отчаяно ближейки мокрите камъни, засмуквайки влажния мъх, който ги покриваше. Не знам колко време прекарах там, но когато вече бях утолил жаждата си, тялото ми се тресеше. Насилих се да запълзя отново.
Когато стотици метри или стотици години по-късно стигнах до бърлогата, се добрах до отвора и се промуших вътре. Палетата лежаха тихо и трепереха, но в мига, в който успях да се намърдам в тясното пространство, те пропълзяха до мен и притиснаха телцата си до моето. Не можех да стана, нито дори да коленича, но имаше достатъчно въздух за дишане, а топлината на животинските тела изпълваше тясната бърлога толкова бързо, че след някой друг век успях отново да се затопля. И всичко беше наред. Поне на този етап.
Имах достатъчно време, за да загърна всички ни с Воала като с топло одеяло, а след това мисля, че отново заспах, да ме простят всички богове, които съществуват.