Сигурно съм бил в безсъзнание поне два дни и дори не ми се мисли какво е преживял Конал през това време. Той сам си го беше избрал, но това не ми помагаше особено. Когато можех вече да чувствам и други неща освен физическата болка и студа, дойдоха безсилният гняв и отчаянието.
Но те също отминаха, и то далеч по-бързо от болката. Вълчетата се справяха добре, ядяха червейчета, бръмбари и дребни животинки, но беше време да ги нахраня както трябва. Нервно се измъкнах от бърлогата, чудейки се колко ли отчаян трябва да съм бил, за да се напъхам изобщо вътре. Главата почти беше спряла да ме боли, за сметка на цялото тяло, но тази болка беше оздравяваща.
Забелязваха се следи от безцелно и закъсняло претърсване и аз отново благодарих на Воала. Орловата папрат беше изпогазена, земята беше разровена, клоните на дърветата — начупени. Освен че бяха жестоки, гадовете бяха и недодялани и тромави. Тогава ми хрумна, че жрецът не беше участвал в търсенето — не знам защо, но бях уверен в това. Той просто нямаше да бъде толкова тромав и със сигурност щеше да ни открие.
Щитът около съзнанието ми все още беше на мястото си. Не бях го свалял.
Но поне палетата като че ли разбираха какво става. Останаха на изхода на бърлогата, както им бях наредил, и не се опитаха да ме последват, когато се спуснах по хълма надолу до къщата ни. Вървях безшумно, много по-внимателно, отколкото докато пълзях нагоре. Прекарах часове в изчакване сред сенките на брезите, самият аз превърнал се в сянка, но наоколо не се забелязваше и следа от патрули, никакъв признак на живот, нито стъпка или храчка на някой небрежен пазач. Може би аз просто не ги интересувах. Може би вече бяха хванали онова — или онзи, — който ги интересуваше.
В къщата ни цареше пълна бъркотия, личните ни вещи бяха разхвърляни по пода, но не бе останало кой знае какво. Най-ужасният удар бе, че оръжията ни бяха изчезнали, но това си беше в реда на нещата. Бяха се опитали да подпалят колибата, но огънят не се беше разгорял добре, затова очевидно не си бяха направили труда да завършат работата докрай. Вратата и всичкият дървен материал бяха откраднати, килерът беше опразнен. Сламеният покрив беше оскубан и нарязан на парчета — това сигурно беше решило проблема с мишките — и те бяха изгорили всички странно изглеждащи дрехи, вместо да ги откраднат; от тях беше останало само едно черно петно на земята и парливата миризма на изгоряло. Нямаше особена разлика отпреди, тъй като готварските огньове на предишните обитатели и техните предци и без това бяха превърнали колибата в черна дупка. Вдигнах един остър прът от земята и започнах да разравям пръстения под, докато не стигнах до облицованата с камък дупка, която бяхме изкопали за склад на месото. Закланият елен беше започнал да загнива, но това нямаше да притесни вълците.
Нито пък мен.
И до днес това си остава най-вкусната мръвка, която съм ял, и я изядох сурова, разкъсвайки я със зъби. Въобще не погледнах дали из нея мърда нещо: просто нямаше смисъл. Имах нужда да си напълня стомаха и месото нямаше да ме убие. Поне се надявах да е така. Със сигурност храната ми беше по-добра от онова, което беше получил Конал.
Мисълта за него уби апетита ми, колкото и вълчи да бе той в момента. Увих няколко къса месо в едно овъглено парче плат, което някога беше представлявало ризата на Конал, и тръгнах обратно нагоре по хълма. Вълчетата ме очакваха на не повече от метър пред входа на пещерата, макар че муцунките им бяха мокри и те сигурно бяха ходили до потока, за да пият вода. Мъничетата бяха умни и много послушни.
Пъхнах смърдящото месо в бърлогата, после взех вълчетата едно по едно и ги притиснах към гърдите си, оросявайки козинката им със сълзи. Топлите им езичета облизаха лицето ми и те заскимтяха.
— Ще стоите тук — прошепнах им, аз. Не можех да се насиля да говоря по-силно. — Ще останете тук, докато аз… докато ние се върнем да ви приберем.
Не знаех откъде да започна търсенето, но бях наясно, че с Воала или без него, нямаше как да отида открито обратно в селото. Когато стигнах до края на гората, поех в другата посока и продължих да вървя колкото можах, отскачайки в храстите всеки път, когато чуех, че някой се приближава. Нощта настъпи с безлунно небе, но обсипано със звезди и метеоритен дъжд. Лежах в една канавка и го гледах, увит в откраднато шотландско наметало, което бях намерил оставено да съхне на един храст пред някаква измазана с кал колиба. Продължавах да не харесвам дрехите им, бодливи и груби, без капчица стил, но не можех да отрека, че ме топлеха повече, отколкото бих могъл да предположа. Дори когато дъждът го намокреше, наметалото запазваше телесната ми топлина и аз за пръв път изпитах неохотно възхищение пред практичността на простосмъртните по отношение на някои предмети.