Когато около четири часа след полунощ утринта озари небето, вече бях измислил някакъв план. Събух си панталоните и треперейки, увих в тях няколко откраднати торби с храна (срамувах се заради това, но в един момент гладът успя да надделее над съвестта ми). Хубавата ми риза вече беше доста поизносена, зацапана и достатъчно изкаляна, за да мине за селска дреха и след няколко неуспешни опита успях да увия шотландското наметало около себе си по начина, по който го правеха хората от клановете. Ходех бос, което беше добре: много мъже носеха обувки, но не и хубави ботуши като моите, а повечето от тях — включително всички жени — не носеха нищо на краката си. Метнах вързопа си на рамо, изоставих каменистата пътека и хванах гората.
Прехвърлих хълма и поех към съседната долина и нейните ферми и селца. Там никой не ме познаваше и можех спокойно да се смеся с простосмъртните, правейки се на глупак и просейки пиво и храна. Те ми ги даваха. Възхищавах се на способността им да комбинират добрина и гостоприемство с такава студена злоба, но поне от тази гледна точка не бяха кой знае колко по-различни от нас.
Стигането дотам ми отне половин ден, а после още ден се ослушвах и оглеждах наоколо. Човек може да чуе доста неща, когато хората го смятат за твърде глупав, за да разбира каквото и да било. Освен това те си бяха природно бъбрива раса, а и процесите срещу вещиците бяха привнесли вълнение и скандали в живота им.
Конал не беше доведен в тази долина; държаха го на едно отдалечено място, където се сливаха две долини, далеч във вътрешността на страната. Бяха го завели там четири дни по-рано, заедно с вещиците, които бяха забрали от това селце и съседните му. Хората бяха пълни с истории за магии, направени на добитъка, посевите и гениталиите им. Щеше да е смешно, ако не ми се плачеше. Какво ли не е готов да измисли човек! Но фантазиите им бързо ми омръзнаха, а и се бях наслушал достатъчно на глупости. Върнах се в гората и поех по моя си път навътре в страната, без да оставям никакви следи.
Преди бащата на Маклауд да построи новата крепост, предците му са имали една по-малка укрепена кула. Тя беше оставена на произвола на съдбата, тъй като представляваше проста квадратна постройка на твърде открит терен и доста далеч от морето. Дребни кафяви овце и черен едър рогат добитък обитаваха голямата зала и двора й, а гарвани населяваха покривните й греди. Но стените, покривът и тесните й помещения бяха непокътнати, както и тъмницата.
Да отида право там, непокорен и без оръжие, щеше да е повече от глупаво, независимо колко гневен и отчаян бях. Огледах горите край кулата и открих един висок бор, който се намираше достатъчно далеч от нея, но представляваше отлична наблюдателница, откъдето виждах право в двора. След това се настаних удобно и останах да наблюдавам цял ден.
Добитъкът беше прогонен от двора. Наблюдавах пазачите, отбелязвах времето на смяната им, изучих позициите им. Забелязах високата купчина съчки и клони насред двора — естествено, че нямаше да хабят добър дървен материал — и същия следобед видях как подхранват огъня с човешко гориво.
Не знам как да опиша първия си сблъсък с изгарянето на клада. През по-голямата част стоях като вцепенен. Известно време имах усещането, че гледам някакъв странен театър. Публиката, шумна и развълнувана, беше започнала да се събира от сутринта и до следобед вече преливаше от ентусиазъм. За тях всичко наистина беше театър. И двамата актьори изиграха ролите си. Неохотно, умолявайки, крещейки, горейки; но играха, докато не умряха, а тълпата ядеше солен бут, шегуваше се с децата си, а по залез-слънце тръгна към дома.
Последен си тръгна жрецът. Усмихнат, притиснал библията си към гърдите, той кимна на пазачите, яхна дебелото си пони и тръгна по каменистия път, който водеше към селото.
Последвах го, като избрах маршрут, успореден на неговия, промъквайки се тихо между дърветата. Постъпката ми беше глупава и рискована, но слоят облаци над главата ми изтъняваше, разкъсваше се и през него се промъкнаха последните лъчи на залязващото слънце. Точно преди понито да излезе от офиковия гъсталак, наоколо се проясни. Жрецът си тананикаше нещо под нос, но изведнъж се спря. Огледа се виновно, после видимо се успокои, усмихна се и продължи.