Нещо ме притесняваше, но не можех да разбера точно какво. Може би беше твърде късно за слънцето, може би грееше твърде слабо, но аз нямах никаква представа какво смята да направи Конал. Помислих си с горчивина, че ако ми вярваше, щеше да ми даде нещо, за което да се хвана.
Добре, не знаех какво представлява жрецът, но бях повече от сигурен, че нареждането на Конал за издигането на щита беше свързано с него. Свалих го едва когато се върнах при мрачната кула, убеден, че жрецът се е отдалечил достатъчно и се е прибрал в селото.
Потърсих Конал в кулата, но той беше твърде умен и непоколебим, за да го открия толкова лесно. Бях принуден да прислушвам умовете на пазачите и останалите затворници, а от нещата, които открих там, ми се догади дори повече, отколкото докато наблюдавах кладата. Опитах се да избягам от болката, унижението и ужаса на затворниците, да не се спирам задълго при получовешката бруталност на пазачите. Когато стесних вероятното местоположение на Конал до един ъгъл на кулата, аз се шмугнах отново в гъсталака и зачаках падането на нощта. Бях си научил урока.
Намерих едно поточе. Свалих наметалото и ризата си, измих се колкото можах и издълбах дупка, в която зарових наметалото, доволен, че най-накрая съм се отървал от противното нещо. Още по-доволен бях когато облякох отново меките си кожени панталони, колкото и протъркани и мръсни да бяха те. Искаше ми се да си изпера и ризата, но колкото по-кална беше, толкова по-добре; имах нужда от маскировка.
Смесих малко овесено брашно със студена вода от потока, направих си каша и я изядох. Нямах никакво месо и не можех да запаля огън. Но и без това стомахът ми нямаше да приеме никакво печено месо.
Знаех как да пазя тишина, как да бъда максимално невидим. А какво правеше мъжът, който бе поставен на стража пред кулата? Трудно можеше да се каже, че пази, освен това почти беше настъпило времето да бъде сменен. Чаках на известно разстояние и когато нощната стража зае мястото си, а мъжът от дневната препика стената, притичах през малко парче оголена земя и се шмугнах във вечерните сенки край кулата.
Жрецът беше довел мъже от един отдалечен град, професионалисти, непознати. Но това не бяха те. Тези бяха местни селяни, предложили помощта си, доволни от промяната на пейзажа и вълнението. Те ненавиждаха новодошлите, но нямаха куража да се оплачат на свещеника. Оплакванията обикновено водеха до затвор, изобретателни мъчения и твърде силен мирис на пушек. Единият от мъжете в кулата, който чакаше своя ред да се озове на кладата, беше арендаторът със сериозен поглед, който предпочиташе своята компания в кръчмата. Кога бяха решили, че е магьосник? Той се беше озовал тук, защото се бе осмелил да каже, че приказките за магьосничество са глупости. Знам само, че името му бе Малкълм Бан Маккинън и че два дни по-късно беше опечен на бавен огън.
Пазачите постояха известно време заедно, отегчени и в разговорливо настроение. Новодошлият извади шише с уиски и двамата отпиха от него, кимайки доволно.
— Те ядат бебета — изръмжа мъжът, чиято смяна беше свършила. — Самата истина. Свещеникът ни го каза.
— Да, разбрах. Принасят ги в жертва на Дявола — вторият пазач се прекръсти бързо — и след това пируват с телата им. А сега искат да подчинят всички ни на безбожните си вярвания.
— Този тук — първият кимна с глава към стената, — за него няма никакво съмнение. Казват, че вещиците имат неестествена сила. Е, този със сигурност я има. Той е вещер, няма друго мнение. Как иначе да обясним това? Минаха четири дни, откакто онзи малък мъж пристигна от града със своето… оборудване. — Беше негов ред да се прекръсти.
Другарят му кимна и отново отпи от уискито.
— Опитаха всичко. Никога нямаше да повярвам, че човек може да издържи толкова дълго. Не би могъл, не и без свръхестествена помощ. Знаеш ли какво го пречупи?
Сърцето ми прескочи и за малко да падна. Бяха го пречупили? Брат ми не може да бъде пречупен. Преглътнах сълзите си и се опитах да не слушам.
— Обувките — продължи мъжът. — Испанските обувки, така ги наричат. Чувал съм, че превръщат краката на пихтия. Щом ги погледна, той поклати глава и каза, че щом смятат да го горят, предпочита да отиде бос до кладата.
— Така ли? — Първият пазач се изсмя грубо.
— Да. Хубаво се изповяда, но докато го правеше, се смееше, черният дявол. Мисля, че свещеникът доста се ядоса, докато го слушаше. Мъжът от града със сигурност се ядоса. Колкото по-дълго са живи, толкова повече печели.