Той беше там. Затворих очи и усетих как сърцето ми заби в ритъма на различни емоции. Облекчение, жалост, болка. Умът му продължаваше да бъде затворен за мен, както и затворът му. Опитах се да кажа нещо, но гърлото ми беше затъкнато от сълзи. Притиснах челото си към ръждясалата решетка и тогава го чух.
Той говореше много тихо, но слухът ми беше толкова добър, колкото и зрението. Веднага разбрах, че не говори на мен, защото не знаеше, че съм там. Не спирах да ругая наум — най-ужасните ругатни, за които можех да се сетя. Той не беше сам.
— Чуй ме. — Гласът му звучеше пресипнало и сухо. Имаше нужда от вода. — Трябва да си признаеш.
— Няма!
Кръвта ми застина във вените. Гласът беше момичешки, но прозвуча пискливо по-скоро заради страха и болката, отколкото заради пола й.
— Трябва.
— Ти си един от тях! — Тя го заплю, но аз можах да чуя ужаса в гласа й. — Ти си заедно с пазачите. Ти си заедно със свещеника!
— Не съм — отвърна той.
— Няма да призная! Невинна съм!
— Няма значение. Аз също. — В мрака настъпи продължителна тишина. — Невинен съм също като теб и си признах. Ти също го направи. Така всичко ще свърши по-бързо.
За миг можех да чуя само тежкото й, ужасено дишане, докато тя обмисляше думите му. След това изсъска:
— Ти си техен човек. Знам какво искат. Знам номерата им!
— На сутринта — каза той и в сухия му глас се прокрадна развеселена нотка, — заедно със струйката пикня на пазача, тук ще проникне сребърен лъч светлина. Тогава ще можеш да ме видиш, дори и да е само за миг, и ще разбереш, че говоря истината.
— Не ти вярвам. Откъде се взе? Не знаех, че си тук. Не ти вярвам. — Тя всеки момент щеше да избухне в плач и аз се уплаших, че ще изпадне в истерия. „Млъкни! — помислих си със злоба. — Да не си посмяла да заплачеш и да докараш стражите. Да не си посмяла, глупачко!“.
— Чуй ме — каза Конал. — Тихо сега.
Отново настъпи тишина и аз чух как дишането й бавно се успокоява и утихва.
— Вярваш ли ми? — попита той.
— Защо да ти вярвам? — Гласът й натежаваше от горчивина, но истеричната нотка вече я нямаше.
— Няма причина. И все пак?
— Ти вещер ли си?
— Не.
Последва кратко колебание, после тъничкият й глас отново се чу:
— А аз?
— И ти не си вещица, момиче, не повече от мен. За нищо не си виновна. Аз съм виновен, че имам не тези предци, които трябва, че не съм този човек, който трябва. Различен съм от теб, но и двамата ще умрем от една и съща смърт. Не можем да избегнем това. Дори и да се отречеш от мен.
В гласа му се усети усмивка, а нейният срам можеше да се усети. Тази мисъл сигурно й беше хрумвала.
— Измисли си някаква история — каза той в настъпилата тишина. — Измисли си нещо за изповедта. Пак ще го приемат.
— Защо? — Агресията й се беше изгубила; в гласа й се усети смущение. — Нищо не съм направила.
— Трябва. Дай им каквото искат. Кажи им, че си участвала в Черна меса, летяла си във въздуха, целувала си задника на Дявола. Трябва да измислиш нещо. Разкажи им някакви извратени глупости. Хайде, аз ще ти дам няколко идеи. Това е за твое собствено добро.
Сълзите отново заплашваха да избият.
— Никога не бих казала нещо такова, камо ли на тях!
— Няма значение. Трябва да го кажеш. Моля те.
— Защо? — извика тя.
— Защото ако ги зарадваш с някоя добра история и отречеш Дявола, ако покажеш покаянието си… — Той се поколеба.
— Какво? — Можех да усетя съживената надежда в гласа й и почувствах съжаление към горкото глупаво дете.
— Може първо да те удушат — каза той. — Преди да те изгорят.
Тя се разплака, но тихо, отчаяно.
— Струва си — добави той.
Той не знае, осъзнах аз. Не знае, че неговата смърт няма да е милостива. По някаква причина жрецът беше скрил това от него. Известно време отвътре не се чуваше никакъв глас, а само тихото хълцане на момичето, но тя успя да се съвземе по-бързо, отколкото очаквах.
— Не си окована, нали? — попита я той след малко.
— Не. — Тя подсмръкна.
— Аз воня — каза той — и не мога да ти помогна по никакъв начин, но съм окован. Не мога да те нараня.
Тя се промъкна до него, бързо и шумно, препъвайки се и падайки. Чух дрънкането на веригата му, когато той обгърна жената силно с ръцете си. Сърцето ми се изпълни с любов към него. Заболя ме толкова силно, че трябваше да затая дъх. „Погрижи се за себе си — помислих си аз. — Сантиментален идиот такъв, забрави за нея!“.