Но той все още не ме чуваше.
— Когато ги чуеш да идват — каза й тихо той, — отдръпни се от мен. Сложили са те тук с надеждата, че ще те уплаша. Ако ни видят така, ще оковат и теб.
Задавеният й от сълзи глас прозвуча приглушено.
— Значи не мога да им попреча да ме убият.
— Не — отвърна нежно той. — Но можеш да се опиташ да получиш по-лека смърт. И с малко повече късмет ще бъдем заедно.
„С малко повече късмет — помислих си мрачно аз — няма да бъдете заедно“.
— Не знам — проплака тя. — Не съм сигурна. За изповедта.
— Какво са ти направили досега?
Думите й прозвучаха задавено.
— Една… игла или нещо такова. Шило. Търсеха някакъв белег — място, където няма да я усетя — Гласът й отново се изтъни. — Накрая казаха, че са намерили мястото. Знам ли. Може и да са намерили.
— Не, не са. Горкото момиче.
— След това те… те завързаха ръцете ми зад гърба и ме увесиха на тях. Помислих си — тя преглътна тежко, — помислих си, че не бих могла да издържа така и една секунда.
— Следващия път ще те окачат на въже, ще вържат тежести на краката ти и ще те пуснат надолу, почти до пода. Аз оцелях, но ти едва ли. Да не би да си мислиш, че могат само веднъж да изкълчат крайниците ти? Мъжът от града после ги оправя. Всеки път. Признай си, момиче.
Тя отново замълча, но след като отново заговори, гласът й беше спокоен и не трепереше.
— Те ще искат да им дам имената и на други. Ще поискат да обвиня хора, които познавам, а това не мога да го направя.
— Чуй ме, повече не мога да ти помогна. Кажи им, че си ми последователка. Единствената ми последователка. Изпратил съм те в Балчатан да правиш магиите ми вместо мен. Аз ще им кажа същото, ще се съглася да им дам още информация, защото те искам в ада с мен. Поне в това бих могъл да ги убедя. А свещеникът се интересува само от мен.
— Защо?
Той замълча и отвърна сухо:
— Лично е.
Чух достатъчно. Всъщност бях чул твърде много. Тихо, под носа си, промърморих:
— Конал.
Известно време не се чу никакъв звук, доста дълго, може би десетина минути. Чаках. Повече не се обадих; знаех, че ме е чул. След това в мрака се разнесе дълбокото неравномерно дишане на спящото момиче. Едва ли й бяха позволили да спи през изминалите дни и сега тя се беше откъснала напълно от света. И от мен. Той се размърда, прехвърляйки тежестта й на другата си ръка; чух как веригата му издрънча. Преместването сигурно му е причинило болка: чух го как изпъшка през зъби.
— Сет — каза тихо той и аз усетих неохотно възхищение в гласа му. — Не те ли нараних достатъчно?
— Направи го. Смятам да те оставя тук. — Стиснах зъби и преглътнах сълзите си, но гласът ми прозвуча дрезгаво. — Говори ми, Конал, говори ми истински. Моля те.
— Не.
— Моля те — повторих аз. — Не ме блокирай. Не сега.
Той отново замълча за дълго.
— Добре, ще говоря с теб. Но само ще говорим. Опиташ ли се да влезеш в главата ми, ще те изхвърля отново и този път ще е завинаги. Разбра ли ме?
Знаех защо и сърцето ми заблъска в гърдите. Тогава разбрах, че ще ги убия за това, че са му причинили болка. Ще ги избия всичките. Но сега само казах:
— Да.
— Мурлин.
Нежността, с която произнесе името ми, отново напълни очите ми със сълзи.
— Ще те измъкна оттук, Ку Хорах. Кълна се, че ще го направя.
— Не се кълни в нищо, защото няма да го направиш. Много е трудно.
— Трябва да опитам.
— Направиш ли го, ще хванат и теб. И тогава ме чака нещо по-ужасно и от сега. Ще убият душата ми. Мислех, че си се прибрал у дома.
— Как можа да си го помислиш? — Направо побеснях.
— Добре. Не съм си го помислял. Нескопосник такъв.
— Бихме могли да използваме Воала…
Той тихо се засмя.
— Нали ти казах преди, ти си незабележим, не си невидим. Смяташ ли, че ако не ме виждаха, щяха да ми причинят това?
— Ще ги избия — казах аз. — А жреца ще убия последен. Ще го накарам да ме моли да го убия.