— Това не е жрец. Недей, Сет. Върви си у дома.
— Мога да изчакам, когато стражата е най-разсеяна. Преди зазоряване. Мога да се престоря, че съм…
— Разкарай тези мисли от главата си, сополанко — рече тихо той — А не трябва да забравяме и нея.
Стиснах зъби, за да не изкажа на глас мислите си.
— Бихме могли… знам ли. Да придърпаме Воала и върху нея. Да я държим между нас.
— Не можем да го направим. Ако ни хванат, всички ще бъдем заедно и тогава освен тялото ми, ще разбият и сърцето ми. Не, Сет. Няма да я оставя, няма да рискувам и твоя живот.
Отчаях се и безкрайно се раздразних.
— Тогава няма какво да направя за теб — казах аз на глас.
— Има. Едно нещо. — Умът му отново нежно докосна моя. — Донеси ми една кама.
Знаех какво си е наумил.
— Няма!
— Донеси ми кама. Моля те. Не искам да изгоря, Сет. — Гласът му потрепери. — Чух гласовете на последните.
Чул ги бил? Аз ги видях. Той виждал ли е някога как кожата става на мехури и се разтапя, как очните ябълки избухват, как мазнината цвърчи и се стича? Помирисвал ли е опечено живо месо? Чул ги бил. Знае ли колко време им трябва, за да умрат?
Хиляди години. Стотици хиляди. Вечност.
— Да — казах аз. — Добре.
— Първо ще прережа нейното гърло, а след това моето. И повече не се тревожи за мен.
— Добре — казах аз. — Стига да не губиш много време за нея. Погрижи се за себе си. И го направи както трябва, некадърнико.
Стори ми се, че зърнах проблясването на зъбите му, когато се усмихна.
— Ще го направя, ти само ми я донеси. А сега тръгвай.
— Не искам да те оставя — възпротивих се.
— Знам.
— Какво ще направят сега?
— Не се тревожи — промърмори той.
— Не ме карай да се смея.
Вместо това той се засмя, малко прегракнало.
— Повече разпити няма да има. Сега ще ми носят храна и вода, за да ме поддържат жив, докато ме изправят на кладата. Просто ми донеси една кама.
— Млъквай. Няма нужда непрекъснато да ми го повтаряш.
— Колко пъти да те моля да си идеш? Ако те хванат, ще те изгорят и ще го направят бавно. И дори няма да те изгорят, докато не те накарат да съжаляваш, а мен още повече. Какво чувство за лично достойнство ти е останало, Сет? Колко от скъпоценната ти гордост?
Притиснах лицето си към малката решетка, сякаш така щях да успея да я разтопя и да го докосна. Вонята на урина беше нетърпима. Помислих си, че ще разпозная навсякъде пазачите по миризмата на урината им. Можех да ги проследя като хрътка. И един ден щях да го направя.
— Сет. — Гласът му се беше снижил до шепот. — Те идват. Опитай се да ми донесеш камата, но се пази да не те хванат. Това е заповед. — След това той отново замълча. — Не се оставяй да те заловят. Прибери се у дома и живей. Това е желанието ми. Върви.
Чух как момичето се размърдва в ръцете му.
— Хей — каза той и веригите му задрънчаха когато я разтърси. Тя сигурно веднага се събуди, измъкна се от прегръдките му и изтича в другия край, дишайки уплашено.
Отстъпих назад и едва не се спънах в припадналия пазач. Изругах. Мъжът имаше нож и ако не бях толкова потресен, щях просто да го взема и да го подам през решетката на Конал. А сега резетата на килията му тракаха гръмотевично и пазачите влизаха вътре. Вече беше твърде късно.
Освен това не бях сигурен дали ще мога да го направя; все още бях дълбоко шокиран от молбата на Конал. А и всичко щеше да е твърде лесно. Можех да се промъкна обратно и по всяко време отново да приспя пазача. Следващия път щях да прережа гърлото му, преди да дам камата на Конал, а после щях да изчезна и Конал щеше да е недосегаем за злобата им. Усмихнах се. Все пак щеше да има втори път.
Аз щях да се върна.
19
Аз съм арогантно добиче. Винаги съм мислел само за себе си. Но винаги съм загърбвал арогантността си, когато животът на някой, когото обичам, е застрашен — и то буквално, както бе в случая на Конал. Сега знам, че трябва да се подготвя за най-лошото. Сега знам, че не съм най-умният боец, който е бродил по земята. Сега знам, че има по-хитри, по-умни и по-силни от мен. Сега вече знам какво е да се планират непредвидените случаи.
Но тогава не знаех. Ала се учех.
На следващата вечер се върнах при кулата. Повече от час се крих сред дърветата, паниката беше обхванала в здрава прегръдка черепа и гърдите ми, докато накрая не можех дори да дишам и да мисля. Зарових ръце в косата си, стиснах я здраво и започнах да дърпам, докато не ме заболя, като се опитвах да мисля ясно, но не можех. Мислите ми дори не бяха свързани.