Стражата на външната кула беше утроена и пазачите вече не бяха местни хора. Това бяха наемниците на жреца, със студени, неусмихващи се очи, и аз знаех, че имат достатъчно акъл в главите си, за да си държат очите отворени и да си пазят гърбовете. Нямаше да мога да приспя тези мрачни бойци, а и те със сигурност знаеха как да боравят с оръжията си.
Обикалях кулата в широк кръг, прикривайки се между дърветата. Единствено охраната пред килията на Конал беше променена и увеличена. Настръхнах от ужас. Как са разбрали?
Два дни. Можех ли да достигна до портала за това време? Да, но понякога времето се объркваше. Всъщност доста често. Скоростта нямаше да има никакво значение, ако докато тичах към дома, набързо се изнижеше месец. Или може би дори година.
За колко ли време щеше да умре? Колко ли дълго щеше да му се стори?
Вратата на вътрешния двор се отвори и се появи жрецът, притиснал молитвено длани пред гърдите си. Бях се сврял до падналия ствол на един бор, изтръгнат с корените при някоя пролетна буря. Горната му част и клоните ги нямаше, но окаляното коренище беше голямо почти колкото мен, затова се сврях в него и продължих да гледам между дърветата.
Жрецът отиде до новите пазачи; расото му се развяваше като криле на прилеп. Той поговори с тях минутка-две. Имаше много кимане, много ръкомахане и сочене към съседните хълмове и дървета, а в един момент всички вдигнаха едновременно глави нагоре и като че ли погледнаха право в моето скривалище.
Жрецът наведе поглед към земята и тупна силно с крак. Дочух звъна на плътен метал. Той се наведе и дръпна силно нещо, после се изправи и кимна одобрително. Стомахът ми се преобърна и сълзи опариха очите ми.
Бяха покрили малката решетка. Бяха отнели последния му източник на светлина, последната му глътка чист въздух, последния му шанс да умре по свой избор.
След като се отдалечи от пазачите, жрецът не се запъти към понито си, както правеше обикновено. Тръгна към дърветата, право към мен. Паниката едва не ме накара да изскоча от дупката си и да побягна, и в този миг съжалих всички зайчета и птици, които бяха паднали жертва на моя лов.
Но бледите му очи се плъзнаха по ниските хълмове и дървета, и тогава разбрах, че не ме е видял. Помислих си, че съм на сигурно място, помислих си, че мога да дишам свободно, но нещото, което се случи след миг, направо ми спря дъха.
— Къде си?
Гласът му прозвуча отчетливо в главата ми. За части от секундата изпитах ужас, че не съм вдигнал щита, но не беше така. Не бях чак толкова непредпазлив, но как тогава той успяваше да го направи? Как могат мислите на простосмъртните да отекват с такава сила в гората?
— Къде си, малък мой магьоснико? — Той подуши въздуха и се усмихна, изкривявайки лицето си в ужасна смъртоносна гримаса. — Мога да те подуша, малък мой. Подуших те в тревата до кулата, подушвам те и сега.
„Не изпадай в паника — казах си. — Не побягвай. Не побягвай“.
— Нашибахме брат ти здраво с камшик, за да отпразнуваме посещението ти. Той е добър, много е добър. Извика само веднъж, когато го увесихме на нещастните му отекли ръце.
„Мъртъв си!“ — помислих си аз. Пръстите ми се свиваха и разпускаха в отчаян копнеж да го сграбча за гърлото. Но не сега. Не сега. Трябваше да остана жив, за да мога да го убия.
— Така. Ти не представляваш интерес за мен, така че забрави брат си. Бягай бързо вкъщи или ще затопля измръзналите си ръце над горящите ти кости.
Той отново подуши въздуха, обърна се и бавно се върна при двора и очакващото го пони.
Това не е жрец. Така беше казал Конал. Тогава си помислих, че както винаги, ме поправя.
Помислих си, че иска да каже: „Той е свещеник, сополанко такъв.“
А той изобщо не е имал предвид това. Потреперих и почти минута не успях да се успокоя.
Това не е жрец. То. То.
Никой не се интересуваше от западната стена на кулата. Очевидно онези, които гниеха и пищяха в килиите от тази страна, нямаха брат, който да се опита да ги освободи. Тук пазеха, ако можех така да го нарека, местни хора, които се ядосваха от презрителното отношение на професионалистите и се чувстваха достатъчно обидени от тях, за да бъдат невнимателни. Те не спираха да се оплакват и да мрънкат, подаваха си шишета с алкохол и ходеха начесто да се облекчават. Бяха захвърлили оръжията си където намерят, а сред тях видях няколко странни оръжия, които те едва ли знаеха как да използват. Единият от мъжете беше толкова пиян и изморен, и толкова заслепен от гнева си към наемниците, че едва ли щеше да забележи липсата на арбалета си.