Начупих си стрели от една леска, изгладих ги и заострих върховете им до такава степен, че биха зарадвали и шивач. Стараех се да не бързам; нямах друга работа, нито нещо, върху което да размишлявам. Един ден. Два дни. Бях натрупал много стрели, повече, отколкото ми трябваха — и всяка една от тях беше смъртоносна. Когато приключих, вдигнах очи към синьото утринно небе и примигнах. Облачната покривка най-накрая се беше разкъсала. Денят щеше да е ослепителен. Конал нямаше да умре днес. Жрецът нямаше да издържи на двора.
Щеше да чака дългите сенки.
Горската ми бърлога беше прекрасна: зелено сечище, пълно с живот. Миришеше на лято и дъжд. По земята танцуваха светлини и сенки, оживели от трелите и подсвирванията на флиртуващите птички. О, денят бе твърде очарователен за смърт, твърде прекрасен за убийство.
Но най-накрая сенките щяха да се удължат.
Взех арбалета си и отидох насред сечището. Тревата охлаждаше босите ми крака, все още мокра от росата, въпреки топлото време. Седнах на земята с кръстосани крака, оставих песента на птиците да ме откъсне от действителността и мислено се пренесох в двора на кулата. Обходих го в съзнанието си, преброих камъните, измерих крачките си. Бях наблюдавал как професионалистите, пазачите и затворниците минават оттам; сега отново си ги представих и тръгнах редом с тях, броейки крачките им. След това прекосих сам двора няколко пъти наум. После се изправих и извървях дължината му върху сечището, а откраднатият арбалет се удряше в гърдите ми.
Когато изминах разстоянието, се изкатерих в клоните на един висок бор, преметнал арбалета на гърба си. Пред очите ми се разкри сечището и аз го заместих в съзнанието си с двора.
Когато привърших с приготовленията си, се спуснах на земята, окачих последната си торбичка с храна на едно дърво в другия край на сечището и отново се изкатерих на бора. Не спрях да изстрелвам стрели по полюляващата се мишена, докато овесът не се пръсна по земята, а торбичката не се разкъса на парчета. Доколкото можех да преценя разстоянието, откраднатият ми арбалет беше готов да дарява смърт.
Едва ли сте се замисляли дали стените на една кула стават за катерене. Но пък и никой, когото познавах, не се беше замислял дали северната стена на крепостта ни става за катерене, докато не започнах редовно да се изкачвам по нея. Веднъж един от бойците на баща ми ме забеляза да се спускам оттам, докато се опитвах да се отърва от ежедневните ми задължения. Той извика другарите си и те се събраха отгоре, облегнаха се на парапета и започнаха да ме замерят с разни неща — каквото им попадне под ръка — като се скъсваха от смях. Когато успях да стигна жив и здрав на земята и изчистих останките от овесена каша и конски фъшкии от главата и дрехите ми, отстъпих назад, поклоних им се елегантно и им показах два средни пръста. Това ги накара да се разсмеят още по-силно и те започнаха да ми ръкопляскат и да подвикват окуражително. Бях по-дребен от повечето от тях и доста по-лек, затова след този случай ако някой имаше нужда от катерач, викаха мен. Успявах да открия места, където да се хвана, успявах да пъхна краката си в пролуки, за които всеки Ший можеше да се закълне, че не съществуват. Винаги имаше хватки, винаги. Никога не съм падал — аз самият съм живото доказателство за това.
Опитах се да си припомня всички тези неща, докато същата вечер гледах към отвесната крепостна стена на кулата. Единият от пазачите хъркаше в краката ми; охраната отново беше рехава. Всички искаха да видят затворника, който щеше да умре тази вечер, и за него нямаше никакъв шанс да бъде освободен. Дори професионалните бойци бяха отишли в двора, за да помогнат при подготвянето на кладата. Бях направил някои грешки. Чудесно, жрецът също не беше идеален. Беше ме подценил.
Нямаше да повторя тези грешки. Онзи ден се заклех, че няма да го допусна. Бях се съсредоточил върху жреца с всичките си сетива, освен онова, което той можеше да усети и проследи. Винаги знаех къде се намира и стоях по посока на вятъра.
Погрижих се арбалетът да бъде завързан здраво за гърба ми. Прокарах длани по стената и намерих първата малка неравна цепнатина. Спрях се за секунда и облегнах чело върху студения груб камък, задишах тежко и се овладях. След това опипах с върховете на пръстите си стената около невидимата хватка, намерих още една и започнах да се изкачвам.