20
Защо си бяха направили труда да го натоварят в талига за изминаването на стотина метра? За да бъде видян и заплют, и замерян с изпражнения, и изпратен с проклятия в Ада?
Да. Сигурно за това.
Тълпата не се намира под контрола на жреца. За миг се замислям дали все пак е под негов контрол. Иска ми се да е така, но ми е достатъчно само да ги погледна, за да разбера, че свещената им свободна воля е непокътната. Никой не е пречупил тези съзнания, самите те са си извратени. Аз със сигурност не мога да повлияя на толкова много умове, макар боговете да са ми свидетели, че искам. Дори жрецът, каквото и да е той, не може да го направи.
Той им е показал Конал и им е казал неща, за които самите те не са знаели, че искат да чуят. Останалото е просто инстинкт, собствените им противни копнежи. На жреца му остава само да ги гледа и да се усмихва. Сред тълпата виждам моята тиха чернокоса девойка със скептичните зелени очи. Сега тя въобще не е тиха, а излива яростно омразата си.
Жрецът стои в сянката на крепостната стена. Веднага го забелязвам. Опитвам се да си спомня нещо, което са ме научили преди много време, когато всичко ми се струваше приказни истории. Опитвам се да си спомня, но вместо това в съзнанието ми се появява картината на бледото слънце отпреди три дни, което изгря, докато той излизаше от офиковата горичка. Помня нервните му погледи и ироничната усмивка. И сега си спомням какво видях: виждам го ясно в съзнанието си. Видях как слънцето хвърли сянка върху пътя, но това бе сянката на оседланото пони и нищо друго. Жрецът не хвърляше сянка.
Не хвърляше сянка.
Конал е мъртвец, който се приближава, накуцвайки към огнената си смърт, и аз го знам.
Не мога да се справя сам. А жрецът не търси ума ми. Или вече не се интересува, или е толкова силно погълнат от предстоящия спектакъл, че не иска да се концентрира върху нищо друго. Не може. Изпаднал е в екстатичен транс. В екстаз, искам да кажа. Направо умира от удоволствие. Той е роден за това. Не можете да го вините.
Той не гледа, затова мога да разговарям за последен път с брат ми. Мога да му кажа, че не съм го подвел, че не съм се провалил, че черното му отчаяние от запечатването на килията не е краят на всичко. Че сега, в края на живота му и най-вероятно и на моя, най-после съм направил нещо за него както трябва. Че съм му върнал услугата, която ми прави, откакто съм навършил осем години.
Стискам здраво очи, след което ги отварям. Проклето замъгляване: трябва да виждам ясно. Може би затова променям намеренията си. Съжалявам за момичето, но Конал трябва да е пръв. Не мога да позволя очите ми да ме подведат от слабост и чувства. Трябва да го направя сега и Конал трябва да е преди момичето. Съжалявам, както и да ти е името. Катриона. После ще се върна на теб. Брат ми трябва да е пръв. И без това вече е мъртъв. Вече е мъртъв.
Умът е студен като сърцето и аз притискам пръста си към спусъка.
„КАКВО СТАВА, ЗА БОГА?“
Трета част
Непокорна кръв
21
Толкова много години. Оттогава изминаха толкова много години, а аз все още сънувам, че пръстът ми на спусъка е действал с частица от секундата по-бързо, и се събуждам с писък, облян в пот. Все още.
В мрака протягам ръка към жената до мен, по-добрата половина от душата ми, а тя ме прегръща и ме приспива отново, мислейки си, че сънувам някое друго време, някои ужасни неща, които са все още в бъдещето ми. Понякога — твърде често — е точно така. Понякога не е.
Тя знае, разбира се, че аз едва не убих мъжа, когото обичаше. Има толкова много жени, които и двамата сме обичали, но тя беше по-различна. Все още е. Чаках я твърде дълго. Твърде дълго. Съдбата е жестока.
Не, в онзи ден беше милостива. Беше милостива в деня, когато не убих брат ми. Бях на косъм да го направя и Съдбата обича да ми го напомня. В малките утринни часове.
Но аз не й признавам, че сънувам смъртта му. Това няма значение. Сега си имам достатъчно кошмари, от които да избирам. Не е нужно винаги да знае кой е. Трябва да знае само, че тя е бариерата ми пред тях. Това е всичко. И тя го знае много добре.