— Махай се оттук, Ку Хорах.
Конал го погледна втренчено. После отстъпи крачка назад, обърна се и едва не падна от рязкото движение, но когато застана пред коня на Маклауд, главата му беше високо вдигната.
Той притискаше силно момичето към гърдите си.
— Благодаря ви, ваша милост.
Маклауд го изгледа изпитателно.
— Предлагам ти да се махнеш оттук, Макрегър, заедно с брат си. Ще ми липсвате, но така ще е по-безопасно и за двама ви.
— Ще си имате проблеми заради това, ваша милост. Аз също съжалявам.
— О, няма да са чак толкова. — Графът сви рамене и погледна презрително към мъртвия жрец. — Това е привилегия на богатите и могъщите. Но преди нещата да се подобрят, ще стане още по-зле, а протекцията ми не е безгранична. Затова тръгвайте.
— Да, ваша милост.
— Зарежи любезностите, Макгрегър. Не ти подхождат.
Дотичах до тях, стиснал лъка в ръцете си. Неколцина от бойците се обърнаха към мен с вдигнати мечове и аз бях готов да се изправя срещу тях с голи ръце, само и само да се добера до Конал, но Маклауд вдигна ръка и те се отдръпнаха.
— Аха. Резервният план, Макгрегър. — Той се усмихна. — Голям си късметлия, че имаш такъв брат.
— Знам, ваша мил… Така е.
Не можа да ме прегърне, защото държеше момичето, и аз я възневидях за това, но той притисна буза към главата ми и аз го прегърнах, а по лицето ми се стичаха сълзи.
— А тя? — Маклауд кимна към хълцащото същество.
— Майка й почина преди пет месеца. Тя няма друго семейство. Доведеният й баща я предаде на… на свещеника — рече горчиво Конал. — Не може да се върне в Балчатан. Трябва да дойде с нас.
Маклауд махна презрително с ръка.
— Разбира се, разбира се. — Той отново щракна с пръсти. — Дайте им коне — нареди той на мъжете си, — и ги ескортирайте до границите на земите ми. След това съдбата им остава в техните ръце. Трябва да заминеш далеч оттук, Макгрегър. Нали знаеш какво имам предвид?
Слисаният Конал се поклони.
— Ще ми се да не се беше налагало да го правиш — въздъхна Маклауд.
Когато брат ми надигна глава, зърнах познатата стара усмивка на устните му. Не можех да повярвам. Мислех си, че ще се разтреперя, но успях да се въздържа: все още бяхме заобиколени от простосмъртни и аз все още не им вярвах. Напълно възможно бе това да е някаква извратена шега, за да ни изтормозят, преди да ни убият.
Не всички от тях бяха простосмъртни, разбира се. Боецът със сребристия проблясък в очите върна момичето на Конал и когато отстъпи назад, му намигна. Двамата несъмнено размениха мисли, преди Конал отново да се обърне към Маклауд.
— Благодаря, ваша милост. Нека вашият бог ви помага.
— Сбогом, Макгрегър, и да се надяваме, че ще помага на всички ни. А за в бъдеще? — Графът въздъхна. — Внимавай на кого разкриваш светлината в очите си.
22
Отбихме се от пътя, разбира се, за да вземем Брандир и Леа, след това спряхме още веднъж, за да се нахраним. Нямахме нищо за ядене, но бойците на графа бяха достатъчно добри шотландци, за да поделят с нас своите запаси. Те не говореха много и аз се зачудих откъде ли са дошли, но не ме интересуваше чак толкова, че да попитам. Бях безумно уморен и безумно притеснен.
Конал седеше прегърбен и смълчан, и макар да беше отслабнал и с хлътнали очи, той едвам успяваше да преглътне овесения хляб и изсушеното месо, което му бяха дали. Накарах го да пие малко вода. Леа лежеше нащрек, с глава към него. Брандир се опита да се свие в скута ми, макар вече да беше твърде голям, за да се побере там и задницата му оставаше на земята. Страхувах се, че бойците на графа може да се опитат да ги убият, но когато примамих Брандир и Леа навън от бърлогата, мъжете само повдигнаха вежди и се спогледаха, но повече не им обърнаха внимание, сякаш те бяха най-обикновени ловджийски кучета.
Момичето се беше свило встрани и се тъпчеше с храна като изгладняло животно, но не сваляше напрегнатите си очи от нас. Тя не обелваше нито дума. Не беше проговаряла, откакто я свалиха от кола, но поне беше спряла да плаче, слава на боговете. Когато стана време да тръгваме и помогнах на Конал да се качи на седлото си, тя отиде право при коня му, без да задава никакви въпроси, пъхна голия си крак в стремето му и се метна зад него. Хвана го през кръста, но за моя радост не се притисна твърде силно — щеше да е жалко да я убивам точно сега — а и той, изглежда, нямаше нищо против тя да е там. Като че ли това го успокояваше.