Момичето се беше вкопчило в Конал, прегърнало го здраво през врата, заровило лице в шията му. Той се отпусна на колене и аз го чух да й казва нещо с отчаян глас. Тя най-после се измъкна от ръцете му, пропълзя встрани и се изправи, вперила поглед в него. Той се насили да се усмихне и се опита да се изправи, но вместо това се строполи настрани и остана да лежи неподвижно.
Изкрещях й нещо, макар да не знаех какво. Мисля, че просто исках да се махне от него и в първия момент тя го направи; подръпна парцаливата си рокля и отстъпи назад, гледайки го уплашено. Аз я бутнах настрани и паднах на колене до него; точно в този миг чух щракване и пукане, и тропот на копита. С периферното си зрение забелязах как единият кон се освобождава и побягва в галоп към близките хълмове. В бързината не го бях завързал както трябва. Изругах, но все пак ни оставаше един кон, а точно сега единственото, което ме интересуваше, беше Конал.
Момичето стоеше зад мен и трепереше. Исках просто да се махне оттук и да ме остави на спокойствие да му помогна, но ми беше студено, бях гладен и много по-изтощен, отколкото бях предполагал. Ръцете ми трепереха, боляха ме от катеренето по вертикалната стена, за което се опитвах да не мисля, катеренето, от което ме побиваха тръпки, щом си спомнех как се бях прилепил към крепостната стена като някое жалко насекомо. Прогоних този спомен, но ръцете ми не бяха достатъчно силни, за да издържат тежестта на Конал. Не бях достатъчно голям. Не бях достатъчно силен. Той щеше да умре тук.
— Помогни ми! — изкрещях аз.
И тя го направи, изтича до мен и ми помогна да го завлека до коня. Беше същински ад, а още по-трудно бе да се опитаме да го натоварим на гърба му. В отчаянието си аз развързах привързаното към седлото, навито на руло одеяло, промуших го под ръцете на Конал и с дърпане двамата го изтеглихме на седлото. След това Катриона се метна зад него и го задържа, докато аз затягах стремената и поводите. Закопчах ремъците на стремето един за друг и ги използвах, за да завържа краката му под корема на коня, а после използвахме поводите, за да привържем тялото му колкото се може по-добре към врата на коня. Катриона отново слезе на земята.
— Не искаш ли да яздиш? — попитах я, защото ми се стори редно.
Тя поклати глава.
— Пътят е дълъг — предупредих я аз.
Тя сви рамене.
Огледах се за ориентири, после вдигнах глава към слънцето, което тъкмо изгряваше на бледото и ясно утринно небе. Моето небе. След това поведох коня за юздата и с вървящата от другата му страна Катриона поехме по дългия път към дома.
Когато най-накрая успях да си събера мислите, вече бяхме стигнали на няколко километра от крепостта. Знаех, че трябва да повикам помощ. Вече бяхме в обхват и хората щяха да пристигнат веднага, стига да се сетех кого да повикам.
Опитах се да накарам мозъка си да се размърда, докато момичето ме гледаше изплашено как блъскам с юмруци по слепоочията си толкова силно, че сигурно щяха да останат синини. Разчесах кожата си до кръв. Не помнех кога за последно бях спал. Не си спомнях никого от крепостта.
Ранях. Името ме връхлетя изведнъж. Спрях се, стиснах зъби и призовах Ранях.
Изминахме може би още около километър, преди да получа отговор, и то лично. Едва не се разплаках, когато видях как познатите ми бойци препускат към мен, но не го направих. Продължих да вървя, докато силите не ме напуснаха окончателно и тогава спрях. Катриона също спря и изведнъж се оказахме заобиколени от хора, които познавах. Аз просто си стоях там и мълчах, докато те развързаха ремъците на Конал, свалиха го от коня, положиха го на широка носилка и го завиха с одеяло. Конниците ме избутаха встрани, започнаха да ми задават въпроси, но аз не можех да им отговоря, защото не ми стигаха силите дори да си отворя устата. Опитах се да им обясня, че е наранен. Опитах се да им разкажа какво се е случило. Опитах се да ги уверя, че съм пробвал да го спра, но не успявах да оформя думите, а и без това почти никой не ме слушаше. Бях ужасно изморен. Наблюдавах ги унило. Не можех да чуя гласовете им както трябва и сцената се размазваше пред очите ми.
Пред мен застана Ейли. Погледнах я стреснато.
— Защо не се върна за нас? — извика тя. — Защо не дойде?