Почувствах се така, сякаш някой ме беше събудил рязко от сън и думите заседнаха в гърлото ми.
— Не можах… нали знаеш… времето. Сигурно ми се е изплъзнало. Не можех да го оставя. Времето, Ейли…
Но нея вече я нямаше. Беше изтичала до носилката на Конал и помагаше да я плъзнат внимателно в двуколката.
И после тя вече беше тръгнала, както и конете, заедно с ездачите, и Конал с тях, а Леа тичаше по петите им. Бях го довел у дома, помислих си аз, и вече можех да го оставя сам, защото знаех, че повече няма какво да направя. Те щяха да се погрижат за него, нямаха нужда от мен. Облекчението и изтощението ме връхлетяха като пролетен талаз и аз се спрях рязко на пътя с надеждата, че краката ми няма да ме подведат. Брандир ме погледна, наклони глава и нададе вой.
Момичето също спря. С лека изненада установих, че тя продължава да върви с мен.
— Отивай — казах й аз. — Отивай. Те ще се погрижат за теб.
Тя не помръдна, само обърна глава към конниците, които се смаляваха в далечината. Очите й потъмняха и тя се намръщи. Аз също погледнах натам.
Те се тревожеха за Конал. Както и аз. Всемогъщи богове, та той се намираше на прага на смъртта. Аз си бях наред. Просто бях ужасно изморен, това е. Нямаше друга причина за смазващата болка в ребрата ми и паренето в очите. Повдигнах ръка, за да ги разтъркам или поне се опитах, но тя просто увисна отмаляла. Изискваше твърде много усилия.
Девойката ме докосна. Погледнах към ръката й. В сравнение с мускулестите ми крайници, нейната ръка изглеждаше толкова крехка, с бледа кожа и изпъкнали сини вени. Ноктите й бяха начупени, леко изкривени, а в основата им се виждаха дълбоки странни линии, червено, преминаващо в лилаво и черно. Зачудих се какво ли е било пъхано под тях. Шило?
Забелязвайки погледа ми, тя бързо отдръпна ръката си, но когато вдигнах глава, издържа погледна ми. Наистина беше непокорна. Изгледах я презрително. След времето, прекарано в килията, тя изглеждаше мършава, но едва ли и преди беше имала кой знае какви мускули. Големите й очи изпъкваха на деликатното й лице, но може би те просто изглеждаха такива заради остриганата й глава, покрита със струпеи и рани, изядена от въшки. В гърдите ми се надигна жалост, но тя беше бързо изместена от отвращение. Ненавиждах начина, по който ме гледаше: отчасти съчувствено, отчасти уплашено. Беше твърде крехка, твърде чуплива за моя вкус.
Твърде простосмъртна.
Завъртях се на токовете си и поех на запад, Брандир подтичваше до мен. Точно в този момент се нуждаех от небе и море, да натопя главата си в чистата солена вода. Знаех, че момичето върви след мен и това ме дразнеше, затова докато вървях, започнах да се събличам. Това я накара да се спре и да седне в тревата, а аз продължих да вървя, спуснах се към пясъчния бряг и когато стигнах до мокрия пясък, се затичах. Подскочих, направих салто и се озовах във водата.
За няколко секунди изобщо не ми се излизаше на повърхността. Зачудих се дали на това му викат смъртоносно желание. Конал казваше, че всички произлизаме от морето, дори простосмъртните, и затова мнозина от нас се връщат там.
Заплувах надолу със затворени очи, после се отпуснах и се оставих на силата на водата. Чувствах единствено студеното й копринено докосване до кожата ми, нежното погалване на водораслото, което се беше заплело около глезена ми. Чувах единствено морето и пулсирането на собствената си кръв, която бучеше в ушите ми, и не можех да различа звуците им. Кракът ми докосна морското дъно, мокрият пясък се промуши между пръстите ми, аз се оттласнах нагоре и изскочих на повърхността, сливаща се с небето.
Значи смъртоносните желания не траят дълго. С малко повече късмет въобще не се сбъдват.
Отмахнах косата от очите си, обърнах се по гръб и се оставих водата да ме носи. Виждах как Брандир крачи разтревожено напред-назад по брега и скимти загрижено. Докато се бях разсеял, една голяма вълна ме повлече към брега. Изплувах отново, плюейки вода. Проклятие, колко вкусна беше. И въздухът беше вкусен. Както и целият свят.
Трябваше да отида в крепостта. Скоро. Не. Може би по-късно.
Момичето ме наблюдаваше, притиснало колене към гърдите си. Стиснах зъби и излязох от морето, което я накара бързо да извърне глава настрани. Вдигнах разпилените си дрехи и бързо ги навлякох. Пясъкът стържеше разранената ми кожа и аз нарочно се отдалечих към южния край на залива и се изкатерих по скалите. Този път тя не тръгна след мен, но и не помръдна от мястото си. Забравих за съществуването й. Седях и гледах водата, хипнотизиран от вълните, щастлив, че съм си у дома.