Но все още не исках да се връщам в крепостта. При тази мисъл стомахът ми се сви. Не исках да виждам никого. Исках просто да видя дома си. Това беше повече от достатъчно. От две години чаках. Докато Конал не се възстановеше, нямах нужда от нищо и от никой друг.
— Здрасти. — По скалата отекнаха стъпки. — Нещастен вълчи син.
Скочих стреснато на крака. Гласът беше по-дълбок, отколкото си спомнях: почти мъжки. Беше красив глас, особено защото рядко го използваше. Поне тази част от него беше все още красива. Той ми се усмихна.
— Здравей — казах аз, — грозно копеле такова.
— Най-грозното копеле в крепостта — отвърна весело Шона. — Единственото грозно копеле в крепостта. — Той протегна ръце и аз го прегърнах силно.
— Липсваше ми, отвратителен дивако — каза той.
— И ти на мен. — Поколебах се. — Как си?
— Страхотно. Жените харесват белезите ми.
Беше успял да си пусне, козя брадичка, която поддържаше грижливо, макар да не си правеше труда да подстригва буйната си коса. Смотан мърляч. Може пък да си мислеше, че брадата отвлича вниманието от белезите. Честно казано, те не изглеждаха твърде зле. Добре де, ужасни бяха, но му придаваха развратен вид.
— Казвам ти. Жените обичат лица с характер. Не си падат по красиви момченца като теб.
— Не — отвърнах аз. — Просто се опитват да бъдат мили. Съжаляват те.
— Добре, признавам, че може да е заради силния ми характер.
— Да бе. Духовитост, находчивост и природно красноречие.
Той се разсмя и аз се засмях с него, не можах да се удържа. Шона отново ме прегърна.
— И така — рече той. — Готов ли си да се върнеш в крепостта?
— Като стана на въпрос — ухилих се аз, — да, готов съм.
23
Момичето тръгна с нас към крепостта, но ни следваше отдалеч. Шона я погледна любопитно, но като че ли прояви по-голям интерес към Брандир, който забелязах, се влюби веднага в него, без да минава през фазата на злобното хапане. Това едновременно ме развесели и ми вгорчи настроението.
Когато се приближихме до портата, Шона спря. Брандир се вдигна на задни крака и опря лапи на раменете му, а Шона се престори, че е зает с чесането на гърба му, но всъщност знаех, че изчаква момичето. Тя се забърза, внезапно уплашена да не остане отвън. Когато се приближи на една ръка разстояние, той й се усмихна и тримата минахме заедно покрай пазачите. Единият от тях ми викна и аз изненадано вдигнах глава. Йорна.
— Изгубил ли си оръжията, сополанко — извика той и ми намигна.
Аз му се ухилих.
— За твой късмет!
— Утре сутрин те искам на бойната арена, мързелив, изгубил форма пикльо!
Момичето се промъкна до мен и го погледна предизвикателно. О, адски дъх: нямах нужда от защитата й. Караше ме да изглеждам като глупак и аз се ядосах, но ако я отблъснех, щях да изглеждам като още по-голям глупак, а и не можех да не се възхитя на куража й. Опитах се да не й обръщам внимание.
— Изгубили сте оръжията си, но пък сте намерили две полезни кученца! — Йорна посочи Брандир и момичето и избухна в смях, към който се присъединиха и останалите пазачи.
— Не им обръщай внимание. — Шона ме хвана за ръката и ме поведе към ковачницата.
За миг успях да пригодя зрението си към топлия мрак. Осветена от пламъците в огнището, Ранях се надигна и ме погледна. Червеникавокафявата й коса беше сплетена на плитка, а красивото й лице се беше зачервило от горещината. Тя измъкна едно парче стомана от пещта и го постави на наковалнята, но само го погледна и положи чука си до него.
— Чух, че сте изгубили мечовете си.
Явно цял живот щяха да ми го натякват.
— Конал не си взе меча.
— Знам, дребен. Дадох му един по-добър.
Свих устни. Никога нямаше да стана висок колкото Конал, знаех го много добре, но за две години бях наваксал на тегло и мускули. Не бях толкова нисък. Бях почти колкото Шона и ако тя се опитваше да ми каже, че не мога да се бия, щях да грабна нажеженото парче метал и да жигосам задника й с него.
Забелязвайки погледа ми, Ранях се засмя сухо.
— Да. Пораснал си. — Тя избърса ръцете си в кожената си престилка и рече: — В такъв случай ще ти трябва ново оръжие.
— Да — отвърнах аз.
— Ще ти направя. Покажи ми ръката си.