— Ако се беше съгласил да я оставиш, щях да те изведа оттам още онази нощ.
— Аха. Както ти остави Ма Синклер.
Не можах да измисля подходящ отговор, затова направих физиономия.
— Нямаше как да ме измъкнеш, Сет. Освен това знаеш, че нямаше да оставя Катриона.
— Тя не си струваше риска — изръмжах аз. — И без това няма да живее още дълго. Двайсет години най-много? И то ако извади късмет.
— Животът им е кратък — каза Конал. — Той значи много за нея.
— А тя не означава нищо за нас.
Той въздъхна и разтърка очи.
— Спи — казах. — Силата ти не стига да ме удариш.
Той ме изгледа странно и се усмихна. Поставих ръка върху белязаната му глава и леко я натиснах към възглавницата. Само след секунди той вече спеше.
Докоснах хлътналото му слепоочие и брадата, която беше по-дълга от косата му.
Щеше да бъдеш капитан на крепостта, беше казала Ленора. Капитан на крепостта и наследник на Григар.
Вещица.
24
— Та коя е сянката ти?
Взрях се с присвити очи във вечерния здрач. Ейли седеше до мен и двамата гледахме Катриона. Тя седеше на двайсетина метра от нас, обвила коленете си с ръце, и наблюдаваше живота в крепостта.
— Това е момичето — отвърнах кратко аз. — Тя беше с Конал.
— Не говори много.
— Изобщо не говори.
— Странно — рече Ейли.
— Всъщност не. Те я изтезаваха и се опитаха да я изгорят. Какво можеш да очакваш от нея? — Гласът ми натежа от горчивина.
Ейли заби поглед в земята.
— Съжалявам, Сет. Съжалявам, че се държах толкова зле с теб сутринта.
Поколебах се, малко повече от обичайното.
— Няма нищо.
— Знам, че не си могъл да дойдеш, времето сигурно се е изплъзнало. Бихме могли веднага да тръгнем след него и да открием, че от месеци е мъртъв.
— Години — казах аз.
— Да. Знам и не исках да бъда толкова рязка. Просто се тревожех за Конал.
— Аз също.
Лицето й пламна и придоби същия цвят като косата й.
— Да. Знам. Държахме се лошо с теб.
Отворих уста, за да възразя, но вместо това казах:
— Не се притеснявай.
— Знам какво си направил за него. Всички знаят.
— Включително Ленора — изсмях се аз. — Чудя се какво точно не може да ми прости.
Ейли сви рамене.
— Това, че си бил роден.
Нямаше какво да се отговори.
— Каква ирония — додаде тя. — Та нали собствената й дъщеря не е от Григар. Това никога не го е притеснявало. Не би и трябвало.
Примигнах.
— Ленора има дъщеря?
— Рейлтин. Не знаеше ли? — Не можах да не видя как очите й грейват като звезди.
— На майка си ли прилича? — попитах презрително аз.
— Тя е мила. Красива е. Много е смела. И е отличен боец.
— Същото може да се каже и за Ленора.
Ейли сбърчи нос.
— Да, но Рейлтин не е вещица.
— Това е семейна черта.
— Не, не е — отвърна сърдито тя. — Това е въпрос на избор.
— Добре де. Потенциална семейна черта. — Поколебах се. — Ленора плаши ли те?
— Разбира се. Нима не плаши и теб?
— Не. — Това беше лъжа. Истината бе, че направо ме ужасяваше и това ужасно много ме ядосваше. — И къде е тази Рейлтин сега? Никога не съм я виждал.
— Сигурно си. Тя е в двора на Кейт.
Замислих се коя от красивите придворни дами със студени очи и ледени лица е тя.
— Логично.
— Стига, Мурлин. Конал много я харесва. Докато беше капитан на Кейт, двамата често се виждаха.
— Да, а къде беше тя, когато го пратиха в изгнание?
Ейли извади камата си и брус и започна да точи острието.
— Харесва ли ти? — Тя протегна камата към мен, за да й се насладя. Беше лека, слабо извита, дръжката й беше изкусно гравирана, но прилягаше удобно в ръката й. — Обучавам се при Ранях. Тя казва, че съм много добра.
— Красива е. — Наистина беше. — Защо Рейлтин не възрази, когато изпратиха брат й в изгнание?
— Виж какво, тя беше надалеч, воюваше. Изобщо не прилича на Лилит, не се натиска да си дава ценното мнение. Тя воюва.
— Откъде знаеш какво е правила?
Ейли въздъхна.
— Поинтересувах се за нея. И аз се запитах същото. — После добави с войнствен тон: — Освен това ми е приятелка. Харесвам я.