Много добре. Прехапах устни, за да си спестя поредната хаплива забележка, но не можах да се стърпя.
— И как реагира тя на изгнанието?
— Беше много разстроена. Поне така чух. Но не може да прояви неподчинение пред Кейт.
— Никой не може — промърморих аз.
— Мурлин…
— Какво е мнението й за причината, довела до изгнанието?
Ейли притисна твърде силно бруса по острието, пръстите й трепереха.
Аз също се ядосвах все повече, затова продължих:
— Обвиняваш майка ми, нали? Кейт го наряза, Ейли. Не Лилит. Кейт.
— Лилит щеше да го изкорми!
— Както и Кейт, ако сметнеше, че ще й се размине!
— Сет, недей…
— Знаеше, че не може да го направи, а толкова го искаше. Щеше да го изкорми, ако…
— Млъкни! — Тя рязко врътна глава и впери поглед в мен, а камата се изплъзна от бруса и поряза палеца й. Бликна кръв.
— Ейли! — Изругах и хванах ръката й, притискайки пръсти към порязаното. — Съжалявам, аз…
— Добре съм. Добре съм! — Тя изтръгна ръката си от моята. — Не го прави на въпрос.
Тя отстъпи назад и се извърна с гръб към мен, но аз можех ясно да видя какво прави. Видях как колебливо докосва разреза, после силно притиска двата ръба на раната. Когато приключи, тя се обърна към мен, закрила раната с шепата си. Ръцете й бяха окървавени, но от разреза вече не течеше кръв. Пресегнах се и бързо отместих ръката й встрани, а тя бе твърде изненадана, за да реагира.
— Ейли — казах.
— Какво? Махай се! Казах ти да не го правиш на въпрос.
— Че кой го прави на въпрос? — Аз също се бях ядосал. — Няма нужда, нали? Кръвта ти няма да изтече, щом си лечителка. Природно надарена лечителка.
Бледата й кожа възвърна цвета си.
— Не казвай на никого, Сет. Кълна се, ако го направиш…
— Защо да не казвам на никого? — Очите ми се разшириха. — Да не би да искаш да кажеш, че никой не знае?
— Точно това искам да кажа. Дръж си езика зад зъбите.
— Но Шона трябва да знае…
— Шона знае как да си държи езика зад зъбите.
— Шона друго и не прави — сопнах й се аз. — Какъв ти е проблемът?
— Просто си мълчи! — Тя скочи на крака и побягна към конюшните. Нямах намерение да я оставя да се измъкне, затова я последвах. Поне този път влудяващата ме простосмъртна остана на мястото си, макар да ни наблюдаваше напрегнато от тихия си ъгъл.
Когато стигнахме до хладната конюшня, сграбчих Ейли за раменете и тя отхвърли ръцете ми, но не и преди да забележа сълзите в очите й. Отстъпих назад, а тя седна рязко върху една бала сено и наведе глава.
— Ейли — казах нежно аз. — От какво се срамуваш? Ти ще си най-важният член на всеки отряд. Това е чудесен талант.
— Не, не е.
— Кога го откри?
— Твърде късно — каза тя.
И тогава осъзнах, че тя си мисли за Шона. Седнах до нея и се престраших да я прегърна през раменете, а сърцето ми запърха, когато тя положи нещастната си главица в ямичката на рамото ми.
— Нищо не можеше да направиш — казах аз.
— Откъде си толкова сигурен? Може и да можех. Може да е било през цялото време в мен, а аз просто да не съм му обръщала внимание. Може би главата ми е била пълна само с мечове и коне, и… — Тя рязко млъкна и стисна устни.
И Конал, помислих си аз, но не бях чак толкова ядосан, че да й позволя да го чуе.
— Стига глупости — казах аз. — То идва, когато си поиска. Гриан разбра, че го притежава едва като навърши деветдесет, поне така съм го чувал да казва, а сега е най-добрият лечител в крепостта.
— Вече не е — каза тя.
Не знаех как да реагирам на тази увереност.
— Добре де. Лечителят на Кейт не можа да помогне особено на Шона.
— Аз съм по-добра от него — каза тя и въпреки мъката й, в гласа й се промъкна нотка на горделивост. — Аз съм сто пъти по-добра. Усещам го толкова силно, Сет. Ако всичко се беше случило днес, щях да излекувам Шона и нямаше да му остане дори един белег.
Едва ли, но не посмях да изкажа съмненията си на глас.
— Не се случи днес. Случи се преди две години.
— Бих могла да помогна на брат ми — настоя упорито тя. — Ако знаех.
— Ейли. Да знаеш, че това не го притеснява особено.
— Но мен ме притеснява. — И за мой ужас тя се разплака.