Не знаех какво да правя. Докоснах косата й, първо леко, след това започнах да я галя, а тя притисна лицето си към гърдите ми, ужасена от собствените си сълзи. Усетих как тялото й потръпва, докато се опитваше да се овладее и да укроти гнева си. Най-накрая се успокои, въздъхна и леко се отдръпна от мен. Дори успя да ме погледне.
— Благодаря, Сет. Не казвай на никого.
За лекуването ли, помислих си аз? Или за плача?
— И за двете — рече тя.
Лицето й беше повдигнато към мен, очите й бяха все още замъглени от сълзите, така че аз я целунах.
Не можех да не го направя. Усетих изненадата й, но това можех да го разбера. Когато тя се отдръпна назад, зарових пръсти в късо подстриганата й коса и я задържах, придърпах я отчаяно към себе си и отново я целунах. Ръката ми се отърка в гърдата й, макар че можех да се закълна, че стана случайно. Тя се дръпна рязко назад и ме плесна по бузата, отблъсквайки ме от себе си.
Плесницата беше лека, каквато бихте получили от някое раздразнено пале, но ме заболя повече от всички удари, които бях получавал. Понякога отново я усещам. Пръстите ми все още бяха заровени в косата й и макар да се опитвах да ги освободя, тя се изви толкова яростно, че изтръгна цял кичур от главата си. Когато ме отблъсна от себе си и скочи на крака, около пръстите ми все още бяха оплетени червени коси.
Тя не побягна, а аз не можех да стана. Тя стоеше пред мен и ме гледаше невярващо, а аз просто си седях и я зяпах като някой глупак, какъвто всъщност винаги съм бил.
— Помислих си… — заекнах аз. — Помислих си, че ти… че аз…
— Как можа? — Тя поклати глава, спокойна и студена. — Как можа изобщо да ти мине през ума?
— Не знам… аз…
— Аз обичам брат ти, Сет. Обичам Конал. Винаги ще обичам само Конал. Как можа да си помислиш, че някога…
Тя успя да се спре навреме, но неизречените думи увиснаха в здрача.
Ще се примиря с теб? Това щеше да каже тя. Как можа да си помислиш, че някога ще се примиря с теб?
Поклащайки глава, тя отмести погледа си.
— Ще отида при него. Когато навърша двайсет, ще отида при него и той ще ме приеме. Знам го.
— Той те смята за дете!
— Сега, да. — Тя сви рамене, избягвайки погледа ми. — Но той вече е влюбен в жената, която някога ще стана. Може още да не го знае, но е така.
Докато я гледах, вече знаех, че е така. Тогава тя се обърна, повече смутена, отколкото ядосана, и се отдалечи, затваряйки тихо вратата на конюшнята зад гърба си. Седях там, изпълнен със срам и усещане за загуба, разбирайки какво съм унищожил и усетих как сърцето ми се раздробява на късчета.
Нищо не може да направи едно сърце по-силно от разбиването му. Сега вече знам по-добре как да го защитя: така си мислех, докато седях в конюшнята ужасен от мисълта, че ако изляза навън, там ще са се събрали всички и ще ми се присмиват. Знаех, че в края на краищата ще го преодолея: Ший живеят твърде дълго, за да бъде иначе. Между нас с Ейли нещата никога нямаше да бъдат както преди, но някой ден щяхме да го преодолеем.
Така и стана, разбира се. Още като деца тя винаги се беше опитвала да се държи мило с мен: сега се опитваше още повече. Въпреки добротата й, тя умишлено се държеше дистанцирано, което ме унижаваше повече от всичко друго. Повече не направих тази грешка, аз просто не постъпвах така, и се чувствах наистина обиден, че тя смяташе иначе. Знаех къде е моето място в сърцето й: много над Орах и Файорак, някъде между мъртвия й баща и коня й; на хиляди метри под Конал. Бях си научил урока и нямаше нужда да повтаря.
Но всичко това беше в бъдещето. А сега просто станах и отворих вратата на конюшнята с трепереща ръка. Естествено, кланът ми не чакаше строен в редици, за да ми се присмее, и аз си поех треперливо въздух. Тук бяха само един закъснял ездач, който ми кимна, докато оставяше коня си в конюшните, и сянката ми. Сенките ми. Адска работа. Жрецът нямаше никаква: аз бях успял да събера две.
Катриона се занимаваше с някакъв малък остър нож и малко парче ясеново дърво, но знаех, че ме наблюдава с крайчеца на окото си. Възнамерявах да си тръгна и да я оставя да ме последва, както обикновено, но в нейната мълчалива неподвижност имаше нещо успокояващо. Прекосих двора и седнах до нея. Тя ме погледна изпитателно, след което продължи да дялка дървото.
Облегнах се на стената и се загледах към оръжейницата, която се намираше в другия край на двора. Брандир постави муцунката си върху бедрото ми и аз го погалих по главата. Един часови се разкашля и се изплю от бойницата над главите ни, някакъв кон посрещна с цвилене пристигането на приятеля си, някой извика заповеди. Слънцето се беше спуснало ниско над хоризонта и сенките бяха дълги, а въздухът чист и сладък. Толкова беше спокойно. Проклятие, колко се радвах, че съм тук. Въпреки…