Единственото, което очаквах, беше да се събудя от студ, особено след като Брандир не лежеше вече до мен. Все още сънен, аз отворих съзнанието си: той беше добре. Беше излязъл в двора и се хранеше заедно с хрътките — Шона беше дошъл да го вземе. Тялото ми беше съвсем отпуснато и неподвижно. Последния път, когато бях спал толкова дълбоко, без да помръдвам, се бях събудил от болка и студ, изтощен, запратен в безсъзнание от собствения ми брат. Сега, макар подът да беше корав, се чувствах топъл и сънлив, сякаш бях успял да проспя всичката болка, студа и нещастието. Около мен бяха натрупани няколко кожи и одеяла, а под главата ми беше подпъхнато сгънато наметало. Изненадах се, че въобще са си направили труда, но така или иначе им бях благодарен.
Надигнах се на една ръка и примигнах. Пазачите се бяха сменили. Сега един мъж и една жена успешно блокираха пътя към стаята на Конал и към мен: Каррик и Гиниш. Усещах суровите щитове на съзнанията им, най-добрата им защита. Зад тях, откъсната от Конал и от мен, облегната на стената, седеше малка свита фигурка, увита в одеяло, също като мен. Тя беше будна и някой й беше дал нещо топло за пиене. Държеше чашата с двете си наранени ръце, но пазачите не й обръщаха никакво внимание.
Отхвърлих завивките си, изправих се, отърсвайки се от съня, и отново метнах юздата на рамо. Тялото ми се беше схванало и ме болеше, но това беше хубава болка. Каррик ме погледна и ми кимна.
— Пуснете я — казах аз.
Каррик погледна към Гиниш, тя сви рамене и кимна на момичето. Катриона се изправи със залитане, стиснала здраво чашата си, макар част от течността да се разплиска по пода, и се шмугна между тях.
— Не можахте ли да я пуснете до вратата? — попитах аз.
— Не се прави на глупак — отвърна ми Гиниш. — Разбира се, че не можехме.
— Пуснахме я да ти донесе одеяла — додаде Каррик, сякаш това беше някакъв огромен компромис.
— А аз тъкмо се канех да ви благодаря за тях — отвърнах.
— Съмнявам се, че щеше да си направиш труда — рече Каррик.
Наругах го право в лицето. Той ми показа среден пръст и се върна към разговора си с Гиниш.
Катриона се въртеше смутено и гледаше вратата на Конал.
— Ела — казах аз. Кимнах й с глава и тихо отворих вратата. Когато тя зейна, отстъпих встрани и пропуснах момичето вътре. Конал лежеше абсолютно неподвижно, лицето му изглеждаше още по-хлътнало на фона на процеждащата се през кепенците светлина, но дишането му беше бавно, дълбоко и ритмично. Пръстите му леко потрепнаха, но това бе всичко. Изтиках девойката обратно навън и затворих вратата.
— Видя ли? — попитах я. — Той е добре.
Тя кимна.
— Ти също си добре — добавих аз. — Можеш да останеш тук с нас, ако искаш.
Тя леко се усмихна, после се вгледа в лицето ми. Повдигна ръка и докосна въпросително бузата ми с пръст.
— Да — отвърнах аз. — Да. И аз съм добре.
Помислих си за Ейли и осъзнах, че откакто съм се събудил, за пръв път се сещам за нея. Това ми подейства успокояващо. Зачудих се къде ли е Орах. Вече исках да я видя.
— Сигурно си гладна — казах аз и взех чашата от ръката на Катриона. В нея имаше мляко, подгрято с уиски — можех да го подуша — и тя го беше пресушила. — И аз умирам от глад. Той е добре. Можем да го оставим да почива. — Продължих на висок глас: — Въпреки тия задници тука, все пак можем да го оставим сам.
Този път Гиниш ми показа среден пръст.
Хванах Катриона за ръката и профучах покрай тях.
— И без това ме чакат на арената. Първо трябва да похапна.
Каррик се изсмя.
— Йорна каза да ти предам, че го смята за морална победа, сополанко. Тъй като изобщо не си се появил.
Обърнах се рязко, сграбчих го за косата и тикнах лицето си в неговото. Чух как Катриона ахна изплашено, чух и лекото съскане, което издаде ножът на Гиниш, когато тя го измъкна от канията му, но въобще не се огледах. Ножът беше изваден наполовина и така щеше да си остане. Тя беше реагирала инстинктивно, но аз знаех много добре, че нямаше да се осмели да ме нападне. Никой от тях нямаше да го направи. Никога повече.